–

за г‑н Liberato, от F. Ongaro и A. Castellani, avvocati,

–

за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от P. Pucciariello, avvocato dello Stato,

–

за чешкото правителство, от M. Smolek, J. Vláčil и A. Kasalická, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от E. Montaguti и M. Wilderspin, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 (ОВ L 338, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 183 и поправка в ОВ L 99, 2016 г., стр. 34).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Stefano Liberato и г‑жа Luminita Luisa Grigorescu във връзка с искане за признаване в Италия на постановено в Румъния решение, отнасящо се до брачната връзка, родителската отговорност и задълженията за издръжка.

3

Съображения 11 и 21 от Регламент № 2201/2003 гласят:

[…]

4

Член 12 от Регламент № 2201/2003, озаглавен „Пророгация на компетентност“, гласи следното в параграф 1:

„Съдилищата на държавите членки, които са компетентни по силата на член 3 по молбите за развод, законна раздяла и унищожаване на брака[,] са компетентни по всички въпроси, които се отнасят до родителската отговорност, свързани с тази молба, когато:

и

5

Член 17 от този регламент, озаглавен „Проверка на компетентност“, гласи:

„Когато пред съд в държава членка е заведено дело, по което той, по силата на настоящия регламент не е компетентен, а компетентността принадлежи на съда на друга държава членка по силата на настоящия регламент, той служебно прогласява, че не е компетентен“.

6

Член 19 от посочения регламент предвижда:

„1.   Когато делата за развод, законна раздяла или унищожаване на брака между същите страни са заведени пред съдилища в различни държави членки, съдът, пред който искът е предявен по-късно, спира съдебното производство до установяване на компетентността на първия сезиран съд.

2.   Когато производството, отнасящо се до родителската отговорност по отношение на същото дете и включващо същото основание, е внесено пред съдилищата на различни държави членки, съдът, пред който искът е предявен по-късно, спира съдебното производство до установяване на компетентността на съда, който първи е сезиран.

3.   След установяване на компетентността на първия сезиран съд, съдът[,] пред който искът е предявен по-късно, се отказва от компетентност в полза на първия сезиран съд. В този случай страната, която е завела иск пред съда, сезиран по-късно, може да заведе същия иск пред съда, сезиран по-рано“.

7

Член 22 от Регламент № 2201/2003, озаглавен „Основания за непризнаване на решения, които са постановени по искове за развод, законна раздяла на съпрузи или унищожаване на брак“, гласи:

„Решение по иск за развод, законна раздяла на съпрузи или унищожаване на брак не се признава:

[…]

[…]“.

8

Член 23 от този регламент, озаглавен „Основания за непризнаване на решения за родителската отговорност“, има следния текст:

„Решение, отнасящо се до родителската отговорност на съпрузите, не се признава:

[…]

[…]“.

9

Член 24 от посочения регламент, озаглавен „Забрана за преразглеждане на компетентността на съда, който е постановил решението“, гласи:

„Компетентността на съда в държава членка, постановил решението, не може да се преразглежда. Нормата на членове 22, буква а) и 23, буква а) относно съобразяване с обществената политика, не може да се прилага към правилата относно компетентността, регламентирани в членове 3—14“.

10

Член 5 от Регламент № 44/2001 гласи:

„Срещу лице, което има местоживеене в държава членка, може да бъде предявен иск в друга държава членка:

[…]

[…]“.

11

Член 27 от този регламент има следния текст:

„1.   Когато дела с един и същ предмет и между същите страни са заведени в съдилищата на различни държави членки, всеки съд, различен от първия сезиран съд, спира разглеждането на делото служебно, докато бъде установена компетентността на първия сезиран съд.

2.   Когато бъде установ[ена] компетентността на първия сезиран съд, всеки друг съд, различен от първия сезиран съд, се отказва от компетентност в полза на този съд“.

12

Член 34 от същия регламент предвижда:

„Съдебно решение не се признава:

[…]

13

Член 35 от Регламент № 44/2001 гласи:

„1.   Освен това, съдебното решение не се признава, ако то противоречи на раздел 3, 4 или 6 от глава II, както и в случаите по член 72.

2.   При проверката на основанията за компетентността по предходния параграф съдът или органът, който е сезиран, е обвързан от фактическите констатации, на основата на които съдът на държавата членка по произход е определил своята компетентност.

3.   При спазване на параграф 1 не може да бъде преразглеждана компетентността на съда на държавата членка по произход. Критерият за публична политика, посочен в член 34, точка 1, не може да се прилага по отношение на правилата относно компетентността“.

14

Член 150 от Codice civile (Граждански кодекс), озаглавен „Законна раздяла на съпрузи“, гласи:

„Допуска се законна раздяла на съпрузите.

Раздялата може да е по съдебен ред или по взаимно съгласие.

Съпрузите имат право да искат съдебна раздяла или одобрение от съда на раздялата по взаимно съгласие“.

15

Член 151 от Гражданския кодекс, озаглавен „Съдебна раздяла“, предвижда:

„Искане за раздяла може да бъде отправено, когато — дори независимо от желанието на единия или двамата съпрузи — са налице обстоятелства, които правят невъзможно продължаването на съвместното съжителство или сериозно вредят на възпитанието на децата.

При постановяването на раздялата съдът постановява — когато са налице необходимите условия и е направено искане за това — раздялата по вина на един от съпрузите, като взема предвид поведението му, което противоречи на задълженията, произтичащи от брака“.

16

Запитващата юрисдикция уточнява, че родителската отговорност и задължението за издръжка на детето в случай на раздяла и развод се уреждат по един и същ начин в членове 337 bis—337 octies от Гражданския кодекс.

17

Г‑н Liberato и г‑жа Grigorescu сключват брак в Рим (Италия) на 22 октомври 2005 г. и живеят заедно в тази държава членка до раждането на детето им на 20 февруари 2006 г. Понеже брачните отношения постепенно се влошават, майката отвежда детето в Румъния и оттогава никога повече не се връща в Италия.

18

С искова молба от 22 май 2007 г. г‑н Liberato сезира Tribunale di Teramo (Районен съд Терамо, Италия) с искане за законна раздяла и упражняване на родителските права по отношение на детето. Г‑жа Grigorescu, която се конституира като страна по делото пред този съд, иска това искане да бъде отхвърлено по същество и предявява насрещен иск г‑н Liberato да бъде осъден да плаща издръжка за детето. С решение от 19 януари 2012 г. посоченият съд постановява законната раздяла на съпрузите по вина на г‑жа Grigorescu и с отделно определение разпорежда събирането на доказателства, за да се произнесе по насрещните искания на страните относно упражняването на родителската отговорност.

19

При все още висящо съдебно производство пред Tribunale di Teramo (Районен съд Терамо) относно родителската отговорност, на 30 септември 2009 г. г‑жа Grigorescu сезира Judecătoria București (Районен съд Букурещ, Румъния) с искане за развод, упражняване на родителските права по отношение на детето и осъждане на бащата да плаща издръжка за детето.

20

Г‑н Liberato се конституира като страна пред този съд и прави възражение за наличие на висящ процес с мотива, че вече е започнал производство за законна раздяла и за родителска отговорност в Италия. Въпреки това с решение от 31 май 2010 г. посоченият съд постановява прекратяването на брака между съпрузите, възлага упражняването на родителските права по отношение на детето на майката, определя режима на лични отношения на бащата с детето и определя размера на издръжката, която последният трябва да плаща за детето.

21

Това съдебно решение влиза в сила след решение на Curtea de Apel București (Апелативен съд Букурещ, Румъния) от 12 юни 2013 г., което потвърждава решението на Tribunalul București (Градски съд Букурещ, Румъния) от 3 декември 2012 г., с което е отхвърлена въззивната жалба на г‑н Liberato срещу решението от 31 май 2010 г.

22

Делото за раздяла на съпрузите, водено в Италия, приключва по-късно с решение от 8 юли 2013 г. на Tribunale di Teramo (Районен съд Терамо). Този съд предоставя на бащата упражняването на родителските права по отношение на детето и разпорежда незабавното връщане на последното в Италия. Освен това посоченият съд определя режима на лични отношения на майката с детето в Италия и осъжда същата да плаща издръжка за детето.

23

По-конкретно, Tribunale di Teramo (Районен съд Терамо) отхвърля съпътстващото искане на г‑жа Grigorescu, на основание Регламент № 2201/2003, за признаване в Италия на решението за развод, постановено от Tribunalul București (Градски съд Букурещ) на 3 декември 2012 г. Tribunale di Teramo (Районен съд Терамо) действително отбелязва, че бракоразводното производство в Румъния е започнато след започването в Италия на производството за законна раздяла и че следователно румънските съдилища са нарушили член 19 от Регламент № 2201/2003, като не са спрели съдебното производство.

24

Г‑жа Grigorescu подава въззивна жалба срещу това решение, като най-напред отправя съпътстващо искане за признаване на решението на Curtea de Apel București (Апелативен съд Букурещ) от 12 юни 2013 г., с което е отхвърлено възражението за наличие на висящ процес с мотива, че съгласно румънското процесуално право предметът на двете дела не е идентичен.

25

С решение от 31 март 2014 г. Corte d’appello di L’Aquila (Апелативен съд Акуила, Италия) изменя решението на Tribunale di Teramo (Районен съд Терамо) от 8 юли 2013 г. и уважава възражението за сила на пресъдено нещо, придобита от постановеното от румънските съдилища решение за развод, което се отнася също и до упражняването на родителските права и издръжката на детето. Този апелативен съд приема, че нарушението, извършено от съдебните органи на държавата членка, в която искът е предявен по-късно — в случая Румъния — на правилата за висящ процес в правото на Съюза, не е релевантно за целите на проверката на условията за признаване на приетите от тази държава окончателни мерки и че няма основания, свързани по-специално с обществения ред, които да възпрепятстват признаването на румънското решение.

26

Г‑н Liberato подава касационна жалба срещу това решение на Corte d’appello di L’Aquila (Апелативен съд Акуила).

27

Запитващата юрисдикция посочва, че постановеното в Румъния решение урежда едновременно въпроса за брачната връзка, този за родителската отговорност, както и този за задължението за издръжка. В образуваното в Италия производство за законна раздяла са направени същите искания с изключение на искането, засягащо брачната връзка, което не е идентично, защото в италианския правен ред се изисква преди развода да се установи, че предвидените в закона условия за законна раздяла на съпрузите са изпълнени.

28

Тази юрисдикция посочва, че не са налице основания, изведени от член 22, буква в) от Регламент № 2201/2003, от член 23, буква д) от този регламент и от член 34, параграф 4 от Регламент № 44/2001, които да възпрепятстват признаването на румънското решение по отношение съответно на брачното положение, родителската отговорност и задълженията за издръжка.

29

Според посочената юрисдикция трябва обаче да се разгледа дали нарушение, според нея явно, на разпоредбите от правото на Съюза, свързани с наличието на висящ процес, предвидени в член 19 от Регламент № 2201/2003 и член 27 от Регламент № 44/2001, от съдилищата, постановили решението, чието признаване се иска, може да представлява пречка за признаването на това решение поради неговото явно противоречие с обществения ред.

30

При тези обстоятелства запитващата юрисдикция решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

31

Важно е в самото начало да се отбележи, че поставените от запитващата юрисдикция въпроси засягат само тълкуването на Регламент № 2201/2003. Същевременно, макар задълженията за издръжка — както гласи съображение 11 от този регламент — да се уреждат не от посочения регламент, а от Регламент № 44/2001, от акта за преюдициално запитване е видно, че делото по главното производство се отнася до признаването на решение, постановено не само по брачно дело и относно родителската отговорност, но и относно задълженията за издръжка. Следователно отговорът на поставените въпроси трябва да се даде с оглед на регламенти № 2201/2003 и № 44/2001.

32

С въпросите си, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали правилата за висящ процес, предвидени в член 27 от Регламент № 44/2001 и член 19 от Регламент № 2201/2003, трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в рамките на спор по брачни дела, по дела, свързани с родителската отговорност или със задълженията за издръжка, по-късно сезираният съд приеме в нарушение на тези правила решение, станало окончателно, съдилищата на държавата членка, чийто е първият сезирани съд, могат да откажат да признаят това решение с мотива, че то е в явно противоречие с обществения ред.

33

В това отношение трябва да се припомни, че румънският съд е сезиран от г‑жа Grigorescu на 30 септември 2009 г. с искане за постановяване на развод между нея и г‑н Liberato, с искане за упражняване на родителските права по отношение на детето им и с искане за осъждане на бащата да плаща издръжка за същото, въпреки че преди тази дата италиански съд е бил сезиран с предявено от г‑н Liberato искане за законна раздяла между съпрузите, както и искане за упражняване на родителските права по отношение на детето, и с насрещно искане за плащане на издръжка за детето, предявено от г‑жа Grigorescu.

34

Именно като се основава на разликата в предмета на исканията в брачната област — едното за развод, а другото за законна раздяла — румънският съд приема, че няма висящ процес по смисъла на член 19 от Регламент № 2201/2003 и че той е компетентен да се произнесе по предявения от г‑жа Grigorescu иск.

35

Както обаче Съдът вече е постановил, важното по брачни дела според текста на член 19, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 е исканията да се отнасят до едни и същи страни, но иначе може да са с различен предмет, стига да става дума за законна раздяла, развод или унищожаване на брака. От това Съдът прави извода, че състояние на висящ процес или на подчинен иск може да е налице по смисъла на член 19 от Регламент № 2201/2003, когато са сезирани две съдилища в различни държави членки, едното — с иск за съдебна раздяла, а другото — с иск за развод. При такива обстоятелства и при идентичност на страните по-късно сезираният съд спира служебно съдебното производство до установяване на компетентността на съда, който е сезиран първи (решение от 6 октомври 2015 г., A, C‑489/14, EU:C:2015:654, т. 33 и 34).

36

По-нататък и както отбелязва генералният адвокат в точки 56 и 57 от своето заключение, ако в хода на производството, отнасящо се до брачната връзка, са направени искания, свързани с родителската отговорност, се прилагат правилата за висящ процес, свързани с разпадането на връзката. Това важи и по делата за издръжка, ако исканията са „свързани с производство относно гражданското състояние на лице“ съгласно член 5, точка 2 от Регламент № 44/2001. От това следва, че първите искания са в приложното поле на член 19, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, докато вторите се уреждат от член 27 от Регламент № 44/2001.

37

В конкретния случай първият сезиран с искане за законна раздяла съд е потвърдил своята компетентност на основание член 12, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, за да се произнесе по исканията във връзка с родителската отговорност и задълженията за издръжка на детето, с мотива, че г‑жа Grigorescu се е конституирала като страна по спора пред него и следователно е приела неговата компетентност.

38

От това произтича, че в положение като разглежданото в делото по главното производство по-късно сезираният с искане за развод, както и с искания във връзка с родителската отговорност и задълженията за издръжка, съд, който откаже да спре делото и приеме, че е компетентен да се произнесе по тези искания, нарушава разпоредбите на член 19 от Регламент № 2201/2003 и тези на член 27 от Регламент № 44/2001.

39

За да се отговори на поставените от запитващата юрисдикция въпроси, трябва да се отбележи, че член 19 от Регламент № 2201/2003 има текст, близък до този на член 27 от Регламент № 44/2001, и въвежда механизъм, еквивалентен на механизма, предвиден в последно споменатата разпоредба за случаите на висящ процес. Ето защо трябва да се вземат предвид съображенията на Съда, свързани с последния регламент, за тълкуването на Регламент № 2201/2003 (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 2015 г., A, C‑489/14, EU:C:2015:654, т. 27).

40

Важно е след това да се припомнят особеностите на установения с Регламент № 2201/2003 механизъм.

41

Този регламент е основан на сътрудничеството и взаимното доверие между съдилищата, които два елемента трябва да доведат до взаимното признаване на съдебните решения, представляващо крайъгълен камък за създаването на действително пространство на правосъдие (решение от 15 февруари 2017 г., W и V, C‑499/15, EU:C:2017:118, т. 50 и цитираната съдебна практика).

42

В този контекст правилата за висящ процес имат важна роля.

43

Както Съдът вече е постановил, в интерес на доброто правораздаване в рамките на Съюза тези правила имат за цел да се избегнат паралелните производства пред съдилищата в различни държави членки и евентуалното постановяване на противоречащи си съдебни решения в резултат на такива производства. За тази цел законодателят на Съюза е въвел ясен и ефикасен механизъм за решаване на случаите на висящ процес, основан на хронологичната поредност, в която са сезирани съдилищата (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 2015 г., A, C‑489/14, EU:C:2015:654, т. 29 и 30 и цитираната съдебна практика, и по аналогия, що се отнася до Регламент № 44/2001, решение от 27 февруари 2014 г., Cartier parfums-lunettes и Axa Corporate Solutions assurances, C‑1/13, EU:C:2014:109, т. 40).

44

За да се осигури ефективното прилагане на Регламент № 2201/2003 и съобразно принципа на взаимно доверие, върху който той е изграден, трябва да се подчертае, първо, както отбелязва генералният адвокат в точка 59 от своето заключение, че всеки съд е длъжен съгласно член 17 от този регламент да провери своята компетентност (вж. в този смисъл решения от 15 юли 2010 г., Purrucker, C‑256/09, EU:C:2010:437, т. 73, от 12 ноември 2014 г., L, C‑656/13, EU:C:2014:2364, т. 58, и от 15 февруари 2017 г., W и V, C‑499/15, EU:C:2017:118, т. 54).

45

На второ място, член 24 от Регламент № 2201/2003 предвижда, че не може да се преразглежда компетентността на съда, който е постановил решението (решение от 9 ноември 2010 г., Purrucker, C‑296/10, EU:C:2010:665, т. 85). Същото важи и при действието на Регламент № 44/2001 съгласно член 35, параграф 3 от него.

46

На трето място, съгласно съображение 21 от Регламент № 2201/2003 в него е заложена концепцията, че признаването и изпълнението на решения, постановени в държава членка, трябва да се основават на принципа на взаимно доверие и основанията за непризнаване се ограничават до необходимия минимум (решение от 19 ноември 2015 г., P, C‑455/15 PPU, EU:C:2015:763, т. 35).

47

Именно в светлината на тези съображения трябва да се провери дали обстоятелството, че решение, което е станало окончателно, е било прието в нарушение на правилата за висящ процес, предвидени в член 27 от Регламент № 44/2001 и член 19 от Регламент № 2201/2003, представлява основание, свързано с обществения ред, което е пречка — на основание член 34 от Регламент № 44/2001, както и член 22, буква a) и член 23, буква a) от Регламент № 2201/2003 — това решение да бъде признато от съдилищата на държавата членка, чийто съд е сезиран първи.

48

В това отношение трябва да се отбележи, че според самия текст на член 24 от Регламент № 2201/2003, визираният в член 22, буква а) и член 23, буква а) от този регламент критерий относно съобразяване с обществената политика не може да се прилага към правилата относно компетентността, регламентирани в членове 3—14.

49

При това положение е важно да се определи дали правилата за висящ процес представляват правила относно компетентността също както тези, съдържащи се в членове 3—14 от този регламент.

50

В това отношение, макар да е вярно, че предвидените в член 19 от Регламент № 2201/2003 правила за висящ процес не фигурират сред правилата за компетентност, изрично посочени в член 24 от този регламент, същият член 19 се намира в глава II от посочения регламент, озаглавена „Компетентност“.

51

Освен това, както отбелязва генералният адвокат в точка 77 от своето заключение, когато, както в делото по главното производство, при разглеждането на съпътстващо искане за признаване първият сезиран съд проверява дали правилата за висящ процес са приложени правилно от съда, пред който искът е предявен по-късно, и съответно причините, поради които той не се е отказал от своята компетентност, първият сезиран съд по този начин по необходимост преразглежда извършената от по-късно сезирания съд проверка на собствената му компетентност. Както обаче бе припомнено в точка 45 от настоящото решение, член 24 от Регламент № 2201/2003 не му позволява да извършва такова преразглеждане.

52

Така въпреки факта, че забраната, прогласена в член 24 от този регламент, не съдържа изрична препратка към член 19 от посочения регламент, твърдяното нарушение на последната разпоредба не позволява на първия сезиран съд, който в противен случай би преразгледал въпроса за компетентността на по-късно сезирания съд, да откаже признаването на решение, постановено от последния в нарушение на правилото за висящ процес, съдържащо се в тази разпоредба (вж. по аналогия, що се отнася до член 15 от Регламент № 2201/2003, решение от 19 ноември 2015 г., P, C‑455/15 PPU, EU:C:2015:763, т. 45).

53

Тези съображения са приложими и към правилата за висящ процес, съдържащи се в член 27 от Регламент № 44/2001, относно задълженията за издръжка, при положение че член 35, параграф 3 от този регламент също предвижда, че не може да се преразглежда компетентността на съдилищата на държавата членка по произход.

54

Трябва да се добави, че за да не застрашава целта на регламенти № 2201/2003 и № 44/2001, съдът на държавата, в която се иска признаването, не следва да откаже признаването на съдебно решение, постановено в друга държава членка, единствено по съображение че според него в това съдебно решение е приложено неправилно националното право или правото на Съюза (вж. в този смисъл решения от 16 юли 2015 г., Diageo Brands, C‑681/13, EU:C:2015:471, т. 49, и от 19 ноември 2015 г., P, C‑455/15 PPU, EU:C:2015:763, т. 46).

55

Този анализ се подкрепя от факта, че основанията за непризнаване на решение поради явното му противоречие с обществения ред, съдържащи се в член 22, буква а) и член 23, буква а) от Регламент № 2201/2003, както и в член 34 от Регламент № 44/2001, трябва да се тълкуват стриктно, тъй като са пречка за постигането на една от основните цели на тези регламенти, припомнена в точка 46 от настоящото решение (вж. в този смисъл решение от 19 ноември 2015 г., P, C‑455/15 PPU, EU:C:2015:763, т. 36).

56

Вследствие на това на поставените въпроси трябва да се отговори, че правилата за висящ процес, съдържащи се в член 27 от Регламент № 44/2001 и в член 19 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато по спор относно брачна връзка, родителска отговорност или задължения за издръжка по-късно сезираният съд приеме в нарушение на тези правила решение, което е станало окончателно, те не допускат съдилищата на държавата членка, чийто съд е сезиран първи, да откажат само поради тази причина да признаят това решение. По-конкретно, това нарушение не може само по себе си да обоснове непризнаването на посоченото решение, поради това че то е в явно противоречие с обществения ред на тази държава.

57

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:

Правилата за висящ процес, съдържащи се в член 27 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела и в член 19 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, трябва да се тълкуват в смисъл, че когато по спор относно брачна връзка, родителска отговорност или задължения за издръжка по-късно сезираният съд приеме в нарушение на тези правила решение, което е станало окончателно, те не допускат съдилищата на държавата членка, чийто съд е сезиран първи, да откажат само поради тази причина да признаят това решение. По-конкретно, това нарушение не може само по себе си да обоснове непризнаването на посоченото решение, поради това че то е в явно противоречие с обществения ред на тази държава.