–

за Vapo Atlantic SA, от N. Franco Bruno, R. Leandro Vasconcelos и M. Martins Pereira, advogados,

–

за Entidade Nacional para o Setor Energético E.P.E., от G. Capitão, advogado,

–

за португалското правителство, от P. Barros da Costa, M. Branco, C. Chambel Alves и J. Reis Silva, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от G. Braga da Cruz, B. De Meester и M. Escobar Gómez, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 1, точка 3, член 8, параграф 1 и член 10, параграф 1, трето тире от Директива 98/34/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 1998 година установяваща процедура за предоставянето на информация в сферата на техническите стандарти и регламенти и правила относно услугите на информационното общество (ОВ L 204, 1998 г., стр. 37; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 23, стр. 207), изменена с Директива 2006/96/ЕО на Съвета от 20 ноември 2006 г. (ОВ L 363, 2006 г., стр. 81; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 57, стр. 176) (наричана по-нататък „Директива 98/34“), на член 7а, параграф 2 от Директива 98/70/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 октомври 1998 година относно качеството на бензиновите и дизеловите горива и за изменение на Директива 93/12/ЕИО на Съвета (ОВ L 350, 1998 г., стр. 58; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 26, стр. 3), изменена с Директива 2009/30/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. (ОВ L 140, 2009 г., стр. 88) (наричана по-нататък „Директива 98/70“), член 4, параграф 1, втора алинея от Директива 2009/30 и член 3, параграф 4 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО (ОВ L 140, 2009 г., стр. 16).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Vapo Atlantic SA и Entidade Nacional para o Setor Energético E.P.E. (Национален орган в енергийния сектор) (наричан по-нататък „ENSE“) по повод на решение на последния, с което налага на Vapo Atlantic финансова компенсация за това, че не е доказало влагането на биогорива в използваните в автомобилния транспорт горива, които то е пуснало за потребление през второто тримесечие на 2020 г.

3

Член 1 от Директива 98/34 гласи:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]

[…]

[…]

[…]“.

4

Член 8, параграф 1, първа алинея от тази директива предвижда:

„При условията, предмет на член 10, държавите членки незабавно предоставят на Комисията всички проекти за технически регламенти, с изключение, когато те само транспонират пълния текст на международен или европейски стандарт, в който случай информацията относно съответния стандарт е достатъчна; те също така предоставят на Комисията възможност да правят изявление за причините за необходимостта от прилагане на техническия регламент, когато това не е разяснено в проекта“.

5

Съгласно член 10, параграф 1, трето тире от посочената директива:

„Членове 8 и 9 не се прилагат за законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки или доброволните споразумения, посредством които държавите членки:

6

Член 7а от Директива 98/70, озаглавен „Намаляване на емисиите на парникови газове“, предвижда в параграфи 1 и 2:

„1.   Държавите членки определят доставчика или доставчиците, които да отговарят за наблюдението и отчитането на емисиите на парникови газове от целия жизнен цикъл на горивата на единица енергия за доставените горива и енергия. Що се отнася до доставчиците на електроенергия за употреба в пътни превозни средства, държавите членки гарантират, че тези доставчици могат да решат да допринесат за задължението за намаляване, установено в параграф 2, ако успеят да докажат, че могат адекватно да измерват и да провеждат наблюдение на електроенергията, доставена за употреба в тези превозни средства.

Считано от 1 януари 2011 г., доставчиците отчитат ежегодно пред органа, определен от съответната държава членка, интензитета на парникови газове на горивата и енергията, доставени в рамките на всяка държава членка, като предоставят най-малко следната информация:

Държавите членки гарантират, че отчетите подлежат на проверки.

По целесъобразност, Комисията определя насоки за прилагането на разпоредбите на настоящия параграф.

2.   Държавите членки изискват от доставчиците да намалят възможно най-плавно емисиите на парникови газове на единица енергия от целия жизнен цикъл на доставяните горива и енергия с до 10 % до 31 декември 2020 г. спрямо основните стандарти за горивата, посочени в параграф 5, буква б). Това намаление се състои от:

7

Съображения 8 и 9 от Директива 2009/30 гласят:

8

Член 4 от Директива 2009/30, озаглавен „Транспониране“, гласи:

„1.   Държавите членки привеждат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с настоящата директива, не по-късно от 31 декември 2010 г.

Те изпращат на Комисията текста на тези мерки.

Когато държавите членки приемат тези мерки, в тях се съдържа позоваване на настоящата директива или те се придружават от такова позоваване при официалното им публикуване. Условията и редът за позоваване се определят от държавите членки.

2.   Държавите членки съобщават на Комисията текстовете на основните разпоредби от националното законодателство, които те приемат в областта, уредена с настоящата директива“.

9

Директива 2009/28 е отменена с Директива (ЕС) 2018/2001 на Европейския парламент и на Съвета от 11 декември 2018 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници (ОВ L 328, 2018 г., стр. 82), считано от 1 юли 2021 г. Предвид момента на настъпване на разглежданите факти обаче към спора по главното производство продължават да се прилагат разпоредбите на Директива 2009/28.

10

Съображения 8 и 9 от Директива 2009/28 гласят:

11

Член 1 от Директива 2009/28, озаглавен „Предмет и приложно поле“, предвижда:

„Настоящата директива установява обща рамка за насърчаването на енергията от възобновяеми източници. С нея се задават задължителни национални цели за общия дял на енергия от възобновяеми източници в брутното крайно потребление на енергия, както и за дела на енергията от възобновяеми източници в транспорта. […]“.

12

Член 3 от Директива 2009/28, озаглавен „Задължителни общи национални цели и мерки за използване на енергия от възобновяеми източници“, в параграф 4 предвижда:

„Всяка държава членка гарантира, че през 2020 г. делът на енергията от възобновяеми източници във всички видове транспорт се равнява поне на 10 % от крайното потребление на енергия в транспорта в тази държава членка.

[…]“.

13

В последната си редакция, която е в сила, Директива 2009/28 е изменена с Директива (ЕС) 2015/1513 на Европейския парламент и на Съвета от 9 септември 2015 г. (ОВ L 239, 2015 г., стр. 1), която съгласно член 4, параграф 1 от нея предвижда, че въведените с нея изменения трябва да бъдат транспонирани от държавите членки до 10 септември 2017 г., които също са длъжни да информират незабавно Комисията за всяка мярка за транспониране.

14

Член 11, параграф 1 от Decreto-Lei n.° 117/2010 (Декрет-закон № 117/2010) от 25 октомври 2010 г., изменен с Decreto-Lei n.° 6/2012 (Декрет-закон № 6/2012) от 17 януари 2012 г. (наричан по-нататък „Декрет-закон № 117/2010“), гласи:

„Образуванията, които пускат за потребление използвани в автомобилния транспорт горива чрез представяне на декларации за пускане за потребление в съответствие с разпоредбите на Кодекса за акцизите върху потреблението, одобрен с Декрет-закон № 73/2010 от 21 юни 2010 г., изменен със Закон № 55-A/2010 от 31 декември 2010 г. […], следва да допринасят за постигането на целите за влагане на биогориво в следните проценти, в енергийно съдържание, в зависимост от количествата използвани в автомобилния транспорт горива, които те пускат на пазара, с изключение на втечнен нефтен газ (GPL) и природен газ:

15

В преамбюла на Декрет-закон № 6/2012 се уточнява, че „Декрет-закон № 117/2010 […], който частично транспонира в националното право [Директива 2009/28] и [Директива 2009/30], установява критериите за устойчивост при производството и използването на биогорива и течни горива от биомаса, механизмите за насърчаване на биогоривата в сухопътния транспорт и определя границите за задължително включване на биогорива“.

16

Vapo Atlantic е дружество, което извършва дейност на пазара на горива в Португалия.

17

То не отговаря на законовите условия за физическо влагане на биогорива в използваните в автомобилния транспорт горива, които пуска за потребление в Португалия, тъй като има данъчен статут на регистриран получател. Поради това то купува от установено в Испания дружество такива горива, които съдържат биогориво в пропорции в съответствие с разпоредбите на испанското законодателство.

18

Vapo Atlantic не представя на ENSE никакво доказателство за одобрение от Европейската комисия на доброволната система за сертифициране на дружеството, от което купува горивата в Испания.

19

През второто тримесечие на 2020 г. Vapo Atlantic пуска за потребление 7582 тона горива, използвани в автомобилния транспорт.

20

ENSE установява, че противно на задължението, което му е наложено с Декрет-закон № 117/2010, Vapo Atlantic не разполага със сертификат за биогоривата, въпреки че е трябвало да притежава най-малко 758 сертификата, за да докаже, че е изпълнило задължението да вложи 10 % биогорива в използваните в автомобилния транспорт горива, които пуска за потребление през второто тримесечие на 2020 г.

21

Поради това ENSE приема решение, с което задължава Vapo Atlantic да заплати сума в размер на 908084 EUR като финансова компенсация, поради това че не е доказало влагането на биогорива в пусканите за потребление от него през второто тримесечие на 2020 г. горива, използвани в автомобилния транспорт, в нарушение на член 11, параграф 1 от Декрет-закон № 117/2010.

22

Vapo Atlantic обжалва това решение пред Tribunal Administrativo e Fiscal de Braga (Административен и данъчен съд Брага, Португалия), който е запитващата юрисдикция.

23

Тази юрисдикция подчертава, че проектът на националната правна уредба, посочена в точка 21 от настоящото решение, изглежда, не е бил предоставен на Комисията преди обнародването и влизането в сила на тази уредба.

24

Запитващата юрисдикция по същество иска да се установи как следва да се тълкуват разпоредбите на Директива 98/34, за да се определи дали посочената правна уредба представлява „технически регламент“, който е трябвало да бъде предоставен на Комисията.

25

На първо място, тази юрисдикция иска да се установи дали член 11, параграф 1 от Декрет-закон № 117/2010, който определя само процентите на влагане на биогорива в използваните в автомобилния транспорт горива, пускани за потребление, без да определя конкретно техническите характеристики на тези биогорива, може да се счита за „технически регламент“ по смисъла на член 1, точка 11 от Директива 98/34, и по-специално дали става въпрос за „друго изискване“ по смисъла на член 1, точка 4.

26

На второ място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 11, параграф 1 от Декрет-закон № 117/2010 може да попадне в обхвата на изключението, предвидено в член 8, параграф 1 от посочената директива, доколкото тази разпоредба от националното право „само транспонира пълния текст на […] европейски стандарт“. Всъщност член 7а, параграф 2 от Директива 98/70 задължава държавите членки да изискват от доставчиците да намалят възможно най-плавно емисиите на парникови газове с до 10 %.

27

На трето място, тази юрисдикция иска да се установи дали член 11, параграф 1 от Декрет-закон № 117/2010 попада в приложното поле на член 10, параграф 1, трето тире от Директива 98/34 предвид член 4, параграф 1, втора алинея от Директива 2009/30 и член 4, параграф 1 от Директива 2015/1513. Всъщност последните две разпоредби биха могли да се разглеждат като „защитни клаузи, предвидени в задължителните актове на Общността“ по смисъла на член 10, параграф 1, трето тире от Директива 98/34.

28

На четвърто място, посочената юрисдикция поставя, при условията на евентуалност, въпроса за последиците, произтичащи от неизпълнението на задължението за предоставяне на проекта на правна уредба, предвидено в член 8, параграф 1 от Директива 98/34. Запитващата юрисдикция признава, че по принцип непредоставянето на проекта на националните разпоредби съгласно посочения член води до тяхната непротивопоставимост. Тя обаче има съмнения в това отношение, тъй като такова тълкуване би довело до общо неизпълнение на задължението за влагане на биогорива в пусканите за потребление горива, използвани в автомобилния транспорт. Това тълкуване би компрометирало не само националната, но и европейската цел за намаляване на емисиите на парникови газове и за насърчаване на енергията от възобновяеми източници.

29

При тези обстоятелства Tribunal Administrativo e Fiscal de Braga (Административен и данъчен съд, Брага) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

30

ENSE счита, че преюдициалното запитване е недопустимо, тъй като текстът на разпоредбите, чието тълкуване иска запитващата юрисдикция, е ясен и следователно няма никакво съмнение за изясняване.

31

В това отношение съгласно постоянната съдебна практика в производството, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом поставените въпроси се отнасят до тълкуването на норма от правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решение от 6 октомври 2021 г., Sumal, C‑882/19, EU:C:2021:800, т. 27 и цитираната съдебна практика).

32

В случая е достатъчно да се констатира, че видно от акта за преюдициално запитване отправените въпроси са пряко свързани със спора в главното производство и са релевантни за неговото решаване от запитващата юрисдикция. В допълнение, запитването съдържа достатъчно данни, за да може да се определи обхватът на тези въпроси и да им бъде даден полезен отговор.

33

При всички положения по никакъв начин не е забранено националната юрисдикция да постави на Съда преюдициални въпроси, отговорът на които по мнението на някоя от страните по главното производство не оставя място за никакво разумно съмнение. Ето защо, дори да се предположи, че това е така, съдържащото такива въпроси преюдициално запитване все пак не става недопустимо (решение от 14 октомври 2021 г., Viesgo Infraestructuras Energéticas, C‑683/19, EU:C:2021:847, т. 26).

34

Ето защо преюдициалното запитване е допустимо.

35

В самото начало следва да се припомни, че в спора по главното производство на Vapo Atlantic е наложено плащане на финансова компенсация за това, че не е спазило член 11, параграф 1 от Декрет-закон № 117/2010, тъй като дружеството не е изпълнило задължението си да представи сертификати, позволяващи да се докаже влагането на биогорива в пуснатите от него за потребление през второто тримесечие на 2020 г. горива, използвани в автомобилния транспорт.

36

В това отношение, макар в първия си въпрос запитващата юрисдикция формално да се позовава на член 1, точка 3 от Директива 98/34, от текста на този въпрос следва, че тя иска да се установи дали наложеното от националната правна уредба задължение попада в обхвата на понятието „друго изискване“ по смисъла на член 1, точка 4 от тази директива и поради това представлява „технически регламент“ по смисъла на член 1, точка 11 от посочената директива.

37

При това положение следва да се приеме, че с първия и четвъртия си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 1, точка 4 от Директива 98/34 трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, която определя цел за влагане на 10 % биогорива в използваните в автомобилния транспорт горива, пуснати за потребление от икономически оператор за дадена година, попада в обхвата на понятието „друго изискване“ по смисъла на член 1, точка 4 от тази директива и поради това представлява „технически регламент“ по смисъла на член 1, точка 11 от посочената директива, който може да се противопостави на правните субекти само ако неговият проект е бил предоставен на Комисията в съответствие с член 8, параграф 1 от същата директива.

38

На първо място, важно е да се припомни, че понятието „други изисквания“ е определено в член 1, точка 4 от Директива 98/34 като „изискване, различно от техническа спецификация, наложен[о] на продукт най-вече с цел защита на потребителя или околната среда, и което засяга неговия цикъл на съществуването след пускането му на пазара, като например условията за употреба, рециклиране, многократна употреба или изхвърляне, когато такива условия могат значително да повлияят върху състава или естеството на продукта или върху неговата продажба“.

39

Съгласно постоянната съдебна практика в тази категория попада правна уредба, която предвижда предпоставка, която може да повлияе значително върху състава, естеството на съответния продукт или търговията с него, тъй като такива „други изисквания“ визират изискванията, породени от съобразяването с цикъла на съществуване на съответния продукт след пускането му на пазара, и са свързани по-специално с неговата употреба (решение от 28 май 2020 г., ECO-WIND Construction, C‑727/17, EU:C:2020:393, т. 40 и цитираната съдебна практика).

40

В случая въпросите на запитващата юрисдикция се отнасят до национална правна уредба, която изисква икономическите оператори, които пускат за потребление използвани в автомобилния транспорт горива, с изключение на GPL и природен газ, да допринасят за спазването на целите за влагане на биогорива в годишните количества горива, които пускат за потребление, а именно цел от 10 % през 2020 г. Макар в тази правна уредба да не се уточнява видът на посоченото използвано в автомобилния транспорт гориво, нито да се определя процентът биогориво, нито се уточнява видът биогориво, който трябва да бъде физически вложен в тези горива, предвиденото в нея изискване, прието с цел защита на околната среда, се отнася до жизнения цикъл на използваните в автомобилния транспорт горива след пускането им на пазара и може да повлияе значително на търговията с посочените продукти, доколкото неизпълнението на предвиденото в нея задължение за влагане на биогорива може да доведе до налагане на финансова компенсация.

41

От това следва, че национална правна уредба, която определя цел за влагане на 10 % биогорива в използваните в автомобилния транспорт горива, пуснати за потребление от икономически оператор за 2020 г., попада в обхвата на понятието „други изисквания“ по смисъла на член 1, точка 4 от Директива 98/34 и поради това представлява „технически регламент“ по смисъла на член 1, точка 11 от тази директива.

42

На второ място, следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика Директива 98/34 има за цел чрез превантивен контрол да защитава свободното движение на стоки — крайъгълен камък на Европейския съюз. Този контрол е полезен, доколкото посочените в директивата технически регламенти биха могли да създадат пречки за търговията със стоки между държавите членки, а тези пречки са недопустими, освен ако не са необходими за изпълнението на императивни изисквания, въведени с оглед преследването на общ интерес (вж. в този смисъл решения от 30 април 1996 г., CIA Security International, C‑194/94, EU:C:1996:172, т. 40, и от 19 юли 2012 г., Fortuna и др., C‑213/11, C‑214/11 и C‑217/11, EU:C:2012:495, т. 26 и цитираната съдебна практика).

43

В този контекст член 8, параграф 1 от Директива 98/34 по принцип задължава държавите членки незабавно да предоставят на Комисията всички проекти за технически регламенти. В това отношение от практиката на Съда следва, че неизпълнението на задължението за предоставяне на проектите, предвидено в член 8, параграф 1, представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неприложимост на съответните технически регламенти, така че те не могат да бъдат противопоставени на частноправните субекти (вж. в този смисъл решение от 30 април 1996 г., CIA Security International, C‑194/94, EU:C:1996:172, т. 54).

44

С оглед на изложените съображения на първия и четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 1, точка 4 от Директива 98/34 трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, която определя цел за влагане на 10 % биогорива в използваните в автомобилния транспорт горива, пуснати за потребление от икономически оператор за дадена година, попада в обхвата на понятието „друго изискване“ по смисъла на член 1, точка 4 от Директива 98/34 и поради това представлява „технически регламент“ по смисъла на член 1, точка 11 от тази директива, който може да се противопостави на правните субекти само ако неговият проект е бил предоставен на Комисията в съответствие с член 8, параграф 1 от тази директива.

45

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 8, параграф 1 от Директива 98/34 трябва да се тълкува в смисъл, че може да се приеме, че национална правна уредба, която цели да транспонира член 7а, параграф 2 от Директива 98/70 в съответствие с посочената в член 3, параграф 4 от Директива 2009/28 цел, само транспонира пълния текст на европейски стандарт по смисъла на член 8, параграф 1 от Директива 98/34 и следователно отпада задължението за предоставяне на проекта, предвидено в тази разпоредба.

46

В това отношение съгласно член 1, точка 6 от Директива 98/34 „стандарт“ по смисъла на тази директива е техническа спецификация, одобрена от признат орган по стандартизацията, и с който стандарт не е задължително да има съответствие и той спада към категорията на международните стандарти, на европейските стандарти или на националните стандарти. В тази разпоредба „европейски стандарт“ е определен като стандарт, приет от европейски орган по стандартизация и направен достояние на широката общественост.

47

Така от тези определения следва, че понятието „европейски стандарт“, разбирано в контекста на техническите регламенти, и по-специално на Директива 98/34, има приложно поле, ограничено до стандартите, приети от европейски орган по стандартизация.

48

Нито от член 3, параграф 4 от Директива 2009/28, нито от член 7а, параграф 2 от Директива 98/70 обаче следва, че с тези разпоредби законодателят на Съюза е приел „европейски стандарти“ по смисъла на член 1, точка 6 от Директива 98/34.

49

Всъщност, от една страна, член 3, параграф 4 от Директива 2009/28, тълкуван с оглед на съображения 8 и 9 и на член 1 от нея, установява само задължителните цели, а именно делът на енергията от възобновяеми източници във всички видове транспорт през 2020 г. да се равнява поне на 10 % от крайното потребление на енергия в транспорта във всяка държава членка, като оставя на държавите членки свобода на преценка по отношение на мерките, които считат за подходящи за постигането на тези цели.

50

От друга страна, член 7а, параграф 2 от Директива 98/70 конкретизира волята на законодателя на Съюза да намали емисиите на парникови газове на единица енергия от целия жизнен цикъл на доставяните горива и енергия с до 10 %. Както обаче следва от тази разпоредба във връзка със съображения 8 и 9 от Директива 2009/30, държавите членки запазват свобода на преценка за постигането на това намаление чрез използването на биогорива или на алтернативни горива или чрез намаляването на изгарянето.

51

От това следва, че нито член 3, параграф 4 от Директива 2009/28, нито член 7а, параграф 2 от Директива 98/70 установяват „стандарт“ по смисъла на член 1, точка 6 от Директива 98/34.

52

С оглед на изложените по-горе съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 8, параграф 1 от Директива 98/34 трябва да се тълкува в смисъл, че не може да се приеме, че национална правна уредба, която цели да транспонира член 7а, параграф 2 от Директива 98/70 в съответствие с посочената в член 3, параграф 4 от Директива 2009/28 цел, само транспонира пълния текст на европейски стандарт по смисъла на член 8, параграф 1 от Директива 98/34 и следователно отпада задължението за предоставяне на проекта, предвидено в тази разпоредба.

53

В самото начало следва да се отбележи, че разглежданата в главното производство национална правна уредба влиза в сила на 18 януари 2012 г., докато Директива 2015/1513, на която се позовава запитващата юрисдикция в третия въпрос, е влязла в сила съгласно член 5 от нея на 5 октомври 2015 г. При тези условия тази директива не следва да се взема предвид, за да се отговори на този въпрос.

54

Ето защо следва да се приеме, че с третия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 4, параграф 1, втора алинея от Директива 2009/30 трябва да се тълкува в смисъл, че тази разпоредба представлява защитна клауза, предвидена в задължителен акт на Съюза по смисъла на член 10, параграф 1, трето тире от Директива 98/34.

55

Следва да се отбележи, че първите две алинеи на член 4, параграф 1 от Директива 2009/30 се ограничават до това да определят на държавите членки срок за транспонирането ѝ, а именно до 31 декември 2010 г., посредством законови, подзаконови или административни разпоредби, необходими за тази цел, като същевременно искат от тях незабавно да изпратят на Комисията текста на тези разпоредби. Трета алинея от тази разпоредба пък предвижда, че когато държавите членки приемат тези разпоредби, те се позовават на Директива 2009/30.

56

Нищо в текста на член 4, параграф 1 от Директива 2009/30 обаче не дава основание да се смята, че законодателят на Съюза е възнамерявал да въведе в нея защитна клауза по смисъла на член 114, параграф 10 ДФЕС, която държавите членки биха могли да използват.

57

В това отношение последната разпоредба предвижда, че мерките за хармонизиране съдържат, в съответните случаи, защитна клауза, предоставяща на държавите членки правото да приемат временни мерки, основаващи се на една или повече неикономически причини, посочени в член 36 ДФЕС, и подчинени на процедура на контрол от Съюза. От това следва, че такава защитна клауза трябва да бъде изрично предвидена в акта за хармонизиране. Член 4, параграф 1 от Директива 2009/30 обаче не отговаря на тези характеристики и поради това не може да представлява такава защитна клауза.

58

С оглед на гореизложеното на третия въпрос следва да се отговори, че член 4, параграф 1, втора алинея от Директива 2009/30 трябва да се тълкува в смисъл, че тази разпоредба не представлява защитна клауза, предвидена в задължителен акт на Съюза по смисъла на член 10, параграф 1, трето тире от Директива 98/34.

59

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши: