—

за датското правителство, от г-н C. Vang, в качеството на представител,

—

за Ирландия, от г-н D. O’Hagan, в качеството на представител, подпомаган от г-н A. Collins, SC и г-жа M. Noonan, BL,

—

за италианското правителство, от г-жа G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от г-н S. Varone, avvocato dello Stato,

—

за люксембургското правителство, от г-н C. Schiltz, в качеството на представител,

—

за унгарското правителство, от г-н M. Z. Fehér, както и от г-жа K. Szíjjártó и г-жа K. Molnár, в качеството на представители,

—

за нидерландското правителство, от г-жа C. Wissels, в качеството на представител,

—

за Европейската комисия, от г-н M. Wilderspin и г-жа S. Grünheid, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6 ДЕС и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), на член 3, параграфи 1 и 2 от Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар („Директива за електронната търговия“) (ОВ L 178, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 29, стр. 257), на член 4, параграф 1 и параграф 5, точка 3 и член 26, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74), както и на член 12 от Регламент (ЕО) № 805/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 година за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания (ОВ L 143, стр. 15; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 3).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между G и г-н De Visser по повод на иск за отговорност поради публикуването в уебсайт на снимки, на които G се вижда отчасти гола.

3

Съображение 23 от Директива 2000/31 гласи:

„Настоящата директива няма за цел да установява допълнителни правила на международното частно право по отношение на колизия на правни норми, нито пък разглежда юрисдикцията на съдилищата; разпоредбите на приложимото право, посочено от правилата на международното частно право, не ограничават свободата на предоставяне на услуги [на] информационното общество, както е предвидено в настоящата директива“.

4

Съгласно член 1, параграф 1 от тази директива нейната цел е „да допринесе за нормалното функциониране на вътрешния пазар, като осигурява свободното движение на услуги на информационното общество между държавите членки“.

5

Член 1, параграф 4 от посочената директива гласи:

„Настоящата директива не установява допълнителни правила на международното частно право, нито разглежда юрисдикцията на съдилищата“.

6

Параграф 1 от член 3 от посочената директива, озаглавен „Вътрешен пазар“, гласи:

„Всяка държава членка гарантира, че услугите на информационното общество, които се предоставят от доставчика на услуги, който е установен на нейна територия, съответстват на националните разпоредби на съответната държава членка, които са част от координираната област“.

7

Член 3, параграф 2 от Директива 2000/31 гласи:

„Държавите членки не могат, по причини, свързани с координираната област, да ограничават свободата на предоставяне на услуги на информационното общество от друга държава членка“.

8

Съображение 2 от Регламент № 44/2001 предвижда:

„Някои различия между националните норми, които са приложими по отношение на компетентността и признаването на съдебни решения, затрудняват гладкото функциониране на вътрешния пазар. Затова от съществено значение са разпоредбите за уеднаквяване на правилата за конфликт на юрисдикции по граждански и търговски дела и за опростяване на формалностите с оглед бързо и опростено признаване и изпълнение на съдебни решения от държавите членки, които са обвързани по настоящия регламент“.

9

Съгласно член 2 от този регламент:

„1.   При условията на настоящия регламент, искове срещу лицата, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка.

2.   Лица, които не са граждани на държавата членка, в която имат местоживеене, се подчиняват на правилата за компетентност, които са приложими по отношение на гражданите на тази държава“.

10

Член 3, параграф 1 от посочения регламент гласи:

„Срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в съдилищата на друга държава членка само при съблюдаване на правилата, установени в раздели 2—7 от настоящата глава“

11

Член 4 от същия регламент гласи следното:

„1.   Ако ответникът няма местоживеене в държава членка, компетентността на съдилищата на всяка държава членка, при условията на членове 22 и 23, се определя от правото на тази държава членка.

2.   По отношение на такъв ответник всяко лице, което има местоживеене в държава членка, може независимо от неговото гражданство да се ползва в тази държава от действащите там правила за компетентност, и по-специално от тези, конкретизирани в приложение I, по същия начин както гражданите на тази държава“.

12

Член 5, точка 3 от Регламент № 44/2001, който се намира в озаглавения „Специална компетентност“ раздел 2 от глава II, предвижда:

„Срещу лице, което има местоживеене в държава членка, може да бъде предявен иск в друга държава членка:

[…]

13

Член 26 от този регламент, който се намира в озаглавения „Проверка на компетентността и допустимостта“ раздел 8 от посочената глава II, гласи следното:

„1.   Когато срещу ответник с местоживеене в една държава членка е предявен иск в съд на друга държава членка и той не се яви, съдът служебно прогласява, че не е компетентен, освен ако компетентността му произтича от разпоредбите на настоящия регламент.

2.   Съдът спира разглеждането на делото дотогава, докато не бъде доказано, че ответникът е могъл да получи документа за образуване на производството, или равностоен документ в достатъчен срок, който да му позволи да организира защитата си, или че са били предприети всички необходими стъпки за тази цел.

3.   Член 19 от Регламент (ЕО) № 1348/2000 на Съвета от 29 май 2000 г. за връчване[…] на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела [в държавите членки] [ОВ L 160, стр. 37; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 1, стр. 161] се прилага вместо разпоредбите на параграф 2, ако документът, с който се започва делото, или [равностойният] документ трябва да се предадат от една държава членка в друга, съобразно настоящия регламент.

4.   Когато разпоредбите на Регламент № 1348/2000 не са приложими, се прилага член 15 от Хагската конвенция от 15 ноември 1965 г. относно връчването в чужбина на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела [наричана по-нататък „Хагската конвенция от 1965 година“], ако документът за образуване на производството или равностоен документ е трябвало да бъдат предадени съобразно тази конвенция“.

14

Член 34, точка 2 от Регламент № 44/2001, който се намира в озаглавената „Признаване и изпълнение“ глава III, предвижда, че съдебно решение не се признава:

„когато то е постановено в отсъствие на страната, ако на ответника не е връчен документът за образуване на производството или равностоен документ в достатъчен срок, за да има възможност да организира защитата си, освен ако ответникът не е успял да започне дело за оспорване на съдебното решение, когато е било възможно да стори това“.

15

Член 59 от Регламент № 44/2001 гласи:

„1.   За да определи дали една страна има местоживеене в държава членка, чиито съдилища са сезирани по дело, съдът прилага вътрешното си право.

2.   Ако една страна няма местоживеене в държава членка, чиито съдилища са сезирани по дадено дело, тогава, за да се определи дали страната има местоживеене в друга държава членка, съдът прилага правото на тази държава членка“.

16

Съгласно член 1 от Регламент № 805/2004, той има за цел да въведе европейско изпълнително основание за безспорни вземания чрез приемането на минимални процесуални изисквания, свободно движение на съдебни решения, съдебни спогодби и публични документи във всички държави членки, без да бъде необходимо да се преминава през междинни съдебни процедури в държавата членка на принудителното изпълнение преди признаването и изпълнението.

17

Член 5 от този регламент, озаглавен „Премахване на процедурата по признаване и изпълнение“, гласи:

„Съдебно решение, което е удостоверено като европейско изпълнително основание в държавата членка по произход, се признава и изпълнява в другите държави членки без необходимост от декларация за изпълнение и без възможност за противопоставяне на неговото признаване“.

18

Член 12, параграф 1 от посочения регламент гласи следното:

„Решение по вземане, което е [безспорно] по смисъла на член 3, параграф 1, буква б) или в), може да бъде удостоверено като европейско изпълнително основание само ако [съдебното производство в] държавата членка [по произход отговаря на] процесуалните изисквания, уредени в настоящата глава“.

19

Съгласно член 14, параграфи 1 и 2 от Регламент № 805/2004:

„1.   Документът за започване на производството или на равностоен документ и призовки за явяване на съдебно заседание могат да бъдат връчвани на длъжника по следните начини:

2.   За целите на този регламент връчване в съответствие с параграф 1 не е приемливо, ако адресът на длъжника не е известен със сигурност“.

Регламент (ЕО) № 1393/2007

20

Съгласно член 1, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 1393/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела (връчване на документи) и за отмяна на Регламент № 1348/2000 (OВ L 324, стр. 79), този регламент не се прилага, когато адресът на получателя на документа, който трябва да се връчи, е неизвестен.

21

Член 19 от Регламент № 1393/2007, озаглавен „Неявяване на ответник“, гласи следното:

„1.   Когато се е наложило документът за образуване на съдебно производство или друг равностоен документ да бъде изпратен в друга държава членка, за да бъде връчен съгласно разпоредбите на настоящия регламент, и ответникът не се е явил, съдебно решение не се постановява, докато не се установи, че:

и че във всеки един от тези случаи връчването или предаването са извършени в срок, достатъчен, за да позволи на ответника да организира своята защита.

2.   Всяка държава членка може да заяви в съответствие с член 23, параграф 1, че съдът, независимо от разпоредбите на параграф 1, може да постанови решение, въпреки че не е получено удостоверение, потвърждаващо връчването или предаването, ако са налице следните условия:

3.   Независимо от разпоредбите на параграфи 1 и 2, при спешни случаи съдът може да разпореди всякакви временни или предпазни мерки.

4.   Когато […] документът за образуване на съдебно производство или друг равностоен документ [е трябвало] да бъде изпратен в [друга държава членка], за да бъде връчен съгласно разпоредбите на настоящия регламент, и е постановено решение срещу ответник, който не се е явил, съдията има право да възстанови срока за обжалване на решението по отношение на ответника, ако са спазени следните условия:

Молба за възстановяване на срок[а] се допуска за разглеждане само ако е подадена в разумен срок, след като ответникът е узнал за решението.

Всяка държава членка може да заяви в съответствие с член 23, параграф 1, че такава молба няма да бъде приета за разглеждане, ако е била подадена след изтичане на срока, който държавата определя в своето съобщение, но който в никакъв случай не е по-малък от една година, считано от постановяване на решението.

5.   Параграф 4 не се прилага за решенията, които се отнасят до гражданското състояние или правоспособността и дееспособността на лицата“.

22

Германският граждански процесуален кодекс (Zivilprozessordnung) съдържа в членове 185, 186 и 188 следните разпоредби в областта на връчването чрез публикуване:

„Член 185 Връчване чрез публикуване

Връчването може да се извърши чрез публично обявление (връчване чрез публикуване)

когато

1.   местоживеенето на заинтересованото лице е неизвестно и когато не е възможно съответният акт да се връчи на представител или на пълномощник по делото;

2.   не е възможно да се извърши връчване на юридическо лице, което е задължено да впише в търговския регистър професионален адрес в страната, било на този адрес, било на адреса на упълномощено да получава съобщения лице, вписан в търговския регистър, било на друг адрес в страната, узнат без извършване на проучване;

3.   връчване в чужбина не е възможно или съществува голяма вероятност то да бъде неуспешно; или

4.   не е възможно да се извърши връчване, тъй като мястото на връчване представлява жилището на лице, срещу което съгласно членове 18—20 от Закона за съдилищата не може да се предяви иск.

Член 186 Допускане и изпълнение на връчването чрез публикуване

1)   Сезираният съд решава дали да допусне връчване чрез публикуване. Това решение може да се приеме без провеждане на устно производство.

2)   Връчването чрез публикуване се извършва посредством обявление на таблото за съобщения или с публикуването на това обявление в общодостъпна в съда електронна информационна система. Обявлението може да се публикува и в електронна информационна и съобщителна система на съда за публикуване на съобщения. Обявлението трябва да съдържа:

Обявлението трябва да посочва, че актът е връчен чрез публикуване и че могат да започнат да текат срокове, при изтичането на които заинтересованото лице може да бъде лишено от правата му. При връчване на призовка обявлението трябва да посочва, че актът съдържа призовка за явяване пред съд, чието незачитане може да доведе до отрицателни правни последици.

3)   Актовете трябва да посочват датата на публикуване на обявлението и датата, на която то ще бъде снето.

[…]

Член 188 Момент на връчването чрез публикуване

Актът се счита за връчен след изтичането на един месец от публикуването на обявлението. Сезираният съд може да определи по-дълъг срок“.

23

Член 331 от германския граждански процесуален кодекс, озаглавен „Осъждане на ответника в неприсъствено производство“, гласи:

„1.   Ако ищецът иска да бъде постановено решение в неприсъствено производство срещу ответник, който не се е явил на съдебното заседание, истинността на фактите, изложени от ищеца по време на съдебното заседание, се счита за приета. Това правило не се прилага по отношение на фактите, предназначени да обосноват компетентността на съда по силата на член 29, параграф 2 или член 38.

2.   Ако изтъкнатите от ищеца доводи обосновават предявените искания, те следва да се уважат. В обратния случай искът трябва да се отхвърли.

3.   Когато обратно на предвиденото в член 276, параграф 1, първо изречение и параграф 2, ответникът не е посочил своевременно, че желае да представи защитата си срещу иска, по искане на ищеца съдът се произнася без устни състезания. Това правило не се прилага, ако декларацията на ответника постъпи в съда, преди подписаното от съдиите решение да бъде изпратено на секретариата. Искането може да се представи още с документа за образуване на производството. Съдът може да се произнесе без провеждане на устни състезания и когато изтъкнатите от ищеца доводи не обосновават претенциите му по акцесорно искане, при условие че ищецът е бил уведомен за тази възможност преди произнасянето на съда“.

24

Г-н De Visser е собственик на наименование на домейн и отговаря за уебсайта www.*****.de. Под електронната препратка „Fotos und Videos“ (снимки и видео) на този уебсайт може да се види една снимка на G. След използване на препратката „für weitere Fotos hier klicken“ („натиснете тук за повече снимки“) могат да бъдат видени различни снимки на последната, на които тя е показана отчасти гола.

25

Това положение произтича от обстоятелството, че към 2003 г. G е проявила интерес към уебсайта на г-н De Visser, както и към предлаганите от него услуги и по тази причина се е свързала с последния. Впоследствие той използвал своя сътрудничка и поръчан от него фотограф, за да реализира фотографии на G в Германия, като е предвидено те да се използват „für eine Party“ („за една забава“). G обаче никога не е давала съгласието си за публикуването на тези фотографии. Освен това въпросът за публикуването на посочените фотографии в интернет въобще не е бил обсъждан с нея и следователно не е бил предмет на каквото и да било конкретно споразумение.

26

Едва през 2009 г. колеги от работата на G ѝ обърнали внимание върху публикуването на разглежданите фотографии в интернет.

27

Както изискваните от закона данни за разглеждания уебсайт, така и базата данни на DENIC (регистър на домейна „.de“) посочват като „Admin-C“ (administrative contact) г-н N***** с адрес в Дортмунд (Германия). Нито едно лице обаче не е вписано в телефонния указател на Дортмунд под това име.

28

Местонахождението на сървъра, на който е качен разглежданият уебсайт, не е известно.

29

В изискваните от закона данни за уебсайта www.*****.de г-н De Visser е вписан като собственик на домейна с адрес в Terneuzen (Нидерландия) и с пощенски адрес във Venlo (Нидерландия). Връчването на тези адреси обаче не било възможно, тъй като всяка една от пощенските пратки била върната със забележката „Непознат на този адрес“. След запитване консулството на Кралство Нидерландия в Мюнхен (Германия) обявява, че г-н De Visser не е вписан в нито един регистър на населението в Нидерландия.

30

След предоставянето на правна помощ на G, на 8 февруари 2010 г. запитващата юрисдикция приема определение за връчване на документа за образуване на производството чрез публикуване, както и за образуване на подготвително писмено производство. Преди това, в рамките на производството по молбата за правна помощ, наистина са правени опити да се изпрати проектът за документа за образуване на производството до г-н De Visser чрез обикновени пощенски пратки на различни адреси.

31

В съответствие с германския граждански процесуален кодекс връчването чрез публикуване на документа за образуване на производството е извършено чрез обявление на таблото за съобщения на Landgericht Regensburg от 11 февруари до 15 март 2010 г. Към деня на приемане на акта за преюдициално запитване срокът, определен в посоченото връчване за г-н De Visser, за да представи защитата си, е изтекъл без реакция от страна на последния. Запитващата юрисдикция счита, че предвид обстоятелствата следва да се приеме, че към този момент г-н De Visser не знае за образуваното пред нея производство срещу него.

32

Запитващата юрисдикция добавя, че ако предвидената в националното право възможност за връчване чрез публикуване на документа за образуване на производството не се допуска от правото на Съюза, за G ще остане единствено възможността да посочи други адреси на г-н De Visser, на които би могло да се извърши връчването, което тя най-вероятно няма да може да направи, тъй като не знае тези адреси или не може да ги определи. Това положение обаче може да е несъвместимо с член 47, първа алинея от Хартата, тъй като в такъв случай G фактически би била лишена от правото на ефективна съдебна защита, което ѝ е гарантирано.

33

Тъй като освен това има съмнения относно приложимостта и тълкуването на Регламент № 44/2001, както и относно определянето на материалното право, приложимо към иска в главното производство, Landgericht Regensburg решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

Преюдициалните въпроси по-долу се поставят единствено при условие че ищцата може да продължи делото в съответствие с отговорите на Съда на [първи—трети] въпрос […]:

34

С писмо от 28 октомври 2011 г. секретариатът на Съда изпраща на запитващата юрисдикция препис от Решение от 25 октомври 2011 г. по дело eDate Advertising и др. (C-509/09 и C-161/10, Сборник, стр. I-10269), като я поканва да посочи дали в светлината на това решение поддържа преюдициални въпроси 5—11.

35

С решения от 10 и 16 ноември 2011 г., постъпили в Съда съответно на 10 и 16 ноември 2011 г., запитващата юрисдикция уведомява последния, че оттегля въпроси 5—10, но поддържа единадесетия си въпрос, като го преформулира по следния начин:

„Като се вземе предвид Решение […] по дело eDate Advertising [посочено по-горе], следва ли член 3, параграфи 1 и 2 от Директива 2000/31 […] да се тълкува в смисъл, че ако не е известно мястото на установяване на доставчика на услугите и ако е възможно това място на установяване да се намира извън територията на [Съюза], приложимо в координираната област е единствено правото на държавата, в която се намира местоживеенето, съответно постоянното местопребиваване на увреденото лице, или

в координираната област от Директива 2000/31 […], следва да се гарантира, че спрямо доставчика на услуга на електронната търговия не се прилагат по-строги изисквания от предвидените в действащото материално право в държавата членка, чийто гражданин се предполага, че е доставчикът на услугите, или

в този случай в координираната област от Директива 2000/31 […] следва да се гарантира, че спрямо доставчика на услуга на електронната търговия не се прилагат по-строги изисквания от предвидените в действащото материално право във всички държави членки?“.

36

При тези условия Съдът трябва да се произнесе само по първите четири първоначално поставени въпроса и по последния преформулиран въпрос.

37

С четвъртия си въпрос, който следва да се разгледа на първо място, запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали при условия като тези в главното производство член 4, параграф 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска прилагането на член 5, точка 3 от същия регламент по отношение на иск за отговорност поради управлението на уебсайт срещу ответник, който вероятно е гражданин на Съюза, но чието местонахождение е неизвестно.

38

В акта си за преюдициално запитване посочената юрисдикция всъщност отбелязва, че макар много обстоятелства да сочат, че ответникът се намира на територията на Съюза, това не е абсолютно сигурно. Тя си поставя въпроси по-специално относно тълкуването на критерия „няма местоживеене в държава членка“, който налагал в съответствие с член 4, параграф 1 от Регламент № 44/2001 прилагането на националните правила за компетентност вместо единните правила на посочения регламент.

39

В това отношение трябва да се припомни, от една страна, че при обстоятелства, при които местоживеенето на ответник — гражданин на Съюза, е неизвестно, прилагането на установените от Регламент № 44/2001 единни правила вместо тези, които действат в отделните държави членки, съответства на императивното изискване за правна сигурност и на преследваната от този регламент цел за укрепване на правната защита на установените в Съюза лица, като същевременно позволява на ищеца лесно да определи юрисдикцията, която може да сезира, а на ответника — разумно да предвиди пред коя юрисдикция може да бъде призован (вж. в този смисъл Решение от 17 ноември 2011 г. по дело Hypoteční banka C-327/10, Сборник, стр. I-11543, точка 44).

40

От друга страна, думите „няма местоживеене в държава членка“, използвани в член 4, параграф 1 от Регламент № 44/2001, следва да се разбират в смисъл, че прилагането на националните правила вместо единните правила за компетентност е възможно само когато сезираната юрисдикция разполага и с доказателства, позволяващи ѝ да направи извод, че ответникът — гражданин на Съюза, който няма местоживеене в държавата членка на посочената юрисдикция, действително има местоживеене извън територията на Съюза (вж. в този смисъл Решение по дело Hypoteční banka, посочено по-горе, точка 42).

41

При липса на такива доказателства международната компетентност на юрисдикция на държавата членка се установява, съгласно Регламент № 44/2001, когато са изпълнени условията за прилагане на някои от предвидените в този регламент правила за компетентност, и по-специално това по член 5, точка 3, във връзка с деликтната или квазиделиктната отговорност.

42

С оглед на гореизложеното следва да се отговори на четвъртия въпрос, че при обстоятелства като тези по главното производство член 4, параграф 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска прилагането на член 5, точка 3 от същия регламент по отношение на иск за отговорност поради управлението на уебсайт срещу ответник, който вероятно е гражданин на Съюза, но чието местонахождение е неизвестно, ако сезираната юрисдикция не разполага с доказателства, позволяващи ѝ да приеме, че ответникът действително има местоживеене извън територията на Съюза.

43

С първия си въпрос и с първата част от третия си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска произнасянето на съдебно решение в неприсъствено производство срещу ответник, на когото документът за образуване на производството е бил връчен чрез публикуване съгласно националното право поради невъзможността да се определи местонахождението му.

44

В това отношение следва в самото начало да се уточни, че също както Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), изменена с последователните конвенции, свързани с присъединяването на новите държави членки към тази конвенция, Регламент № 44/2001 има за цел не да уеднакви всички процесуални правила на държавите членки, а да уреди в отношенията между тези държави съдебната компетентност за разрешаване на споровете по граждански и търговски дела и да улесни изпълнението на съдебните решения (Решение по дело Hypoteční banka, посочено по-горе, точка 37).

45

Макар при липса на систематична уредба на вътрешните процесуални правила от правото на Съюза да е необходимо държавите членки да установят, в рамките на процесуалната си автономия, процесуалните правила, които се прилагат спрямо исковете, предявени пред техните юрисдикции, тези правила не трябва да нарушават правото на Съюза, и по-специално разпоредбите на Регламент № 44/2001.

46

От това следва, че в рамките на приложното поле на този регламент национална юрисдикция може да води производство в съответствие с националното си право срещу лице, чието местоживеене не е известно, само когато това не противоречи на правилата за компетентност, установени със същия регламент.

47

По отношение на изискванията, които трябва да се спазват при производството, уместно е да се напомни, че всички разпоредби на Регламент № 44/2001 изразяват намерението в рамките на неговите цели да се гарантира, че производствата, водещи до постановяването на съдебни решения, протичат при зачитане на правото на защита (вж. Решение от 21 май 1980 г. по дело Denilauler, 125/79, Recueil, стр. 1553, точка 13 и Решение от 2 април 2009 г. по дело Gambazzi, C-394/07, Сборник, стр. I-2563, точка 23).

48

При все това изискването за зачитане на правото на защита, формулирано и в член 47 от Хартата, трябва да се прилага при зачитането на правото на ищеца да сезира дадена юрисдикция, за да се произнесе тя по основателността на неговите претенции.

49

С оглед на това в точка 29 от посоченото по-горе Решение по дело Gambazzi Съдът е приел, че основните права, като спазването на правото на защита, не представляват безусловни прерогативи, а могат да съдържат ограничения. Тези ограничения обаче трябва действително да отговарят на преследвани от въпросната мярка цели от общ интерес и да не съставляват, с оглед на преследваната цел, прекомерно засягане на посочените права.

50

В това отношение следва да се напомни, че Съдът вече е приел, че заинтересоваността да се избегнат ситуации на отказ на правосъдие, пред каквито би се изправил ищец поради невъзможността да се установи местонахождението на ответника, представлява такава цел от общ интерес (Решение по дело Hypoteční banka, посочено по-горе, точка 51).

51

Що се отнася до императивното изискване, свързано с необходимостта да се избегне несъразмерно засягане на правото на защита, необходимо е да се отбележи, че това изискване намира проявление в правилото, предвидено в член 26, параграф 2 от Регламент № 44/2001, според което съдът спира разглеждането на делото дотогава, докато не бъде доказано, че ответникът е могъл да получи документа за образуване на производството, или равностоен документ в достатъчен срок, който да му позволи да организира защитата си, или че са били предприети всички необходими стъпки за тази цел.

52

Що се отнася, от една страна, до приложимостта на тази разпоредба, следва в самото начало да се отбележи, че при обстоятелства като тези по главното производство тя не се засяга от правилата, посочени в член 26, параграфи 3 и 4 от Регламент № 44/2001, а именно член 19 от Регламент № 1393/2007 или член 15 от Хагската конвенция от 1965 година.

53

Наистина, редовността на връчването на документа за образуване на производството на неприсъстващ ответник трябва да се преценява с оглед на разпоредбите на посочената конвенция (Решение от 13 октомври 2005 г. по дело Scania Finance France, C-522/03, Recueil, стр. I-8639, точка 30) и a fortiori, с оглед на разпоредбите на Регламент № 1393/2007. Това правило обаче важи само в случай че посочените разпоредби са приложими. Както член 1, параграф 2 от Регламент № 1393/2007, така и член 1, втора алинея от Хагската конвенция от 1965 година обаче предвиждат, че тези инструменти „не се прилагат, когато адресът на получателя на документа, който трябва да се връчи, е неизвестен“.

54

Ето защо трябва да се приеме, че при обстоятелства като тези по главното производство не се прилага нито член 19 от Регламент № 1393/2007, нито член 15 от Хагската конвенция от 1965 година, тъй като адресът на ответника е неизвестен.

55

Що се отнася, на следващо място, до тълкуването на член 26, параграф 2 от Регламент № 44/2001, както Съдът постанови неотдавна, тази разпоредба следва да се разбира в смисъл, че ако не е установено, че ответникът е могъл да получи документа за образуване на производството, компетентната по силата на този регламент юрисдикция би могла правомерно да продължи производството само ако са взети всички необходими мерки, за да се позволи на ответника да се защитава. С тази цел сезираната юрисдикция трябва да се увери, че за откриването на ответника са предприети всички проучвания, изисквани от принципите на дължимата грижа и на добросъвестността (вж. Решение по дело Hypoteční banka, посочено по-горе, точка 52).

56

Несъмнено, дори ако тези условия са спазени, възможността за продължаване на производството без знанието на ответника посредством — както в главното производство — връчването чрез публикуване ограничава правото на защита на този ответник. Това ограничение обаче е оправдано с оглед правото на ищеца на ефективна защита, като се има предвид, че при отсъствието на такова връчване посоченото право би останало без юридическа стойност (вж. Решение по дело Hypoteční banka, посочено по-горе, точка 53).

57

Всъщност за разлика от положението на ответника, който при лишаване от възможността да се защитава ефикасно ще бъде в състояние да постигне зачитане на правото на защита, като по силата на член 34, точка 2 от Регламент № 44/2001 се противопостави на признаването на произнесеното срещу него съдебно решение, ищецът рискува да бъде лишен от всякаква възможност за съдебно производство (вж. Решение по дело Hypoteční banka, посочено по-горе, точка 54).

58

Освен това от практиката на Европейския съд по правата на човека произтича, че правото на достъп до съд, гарантирано от член 6, параграф 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г., който съответства на член 47, втора алинея от Хартата, не се противопоставя на „призоваване чрез обявление“, при условие че правата на заинтересованото лице са надлежно защитени (вж. Решение на ЕСПЧ от 10 април 2003 г. по дело Nunes Dias срещу Португалия, Recueil des arrêts et décisions 2003-IV).

59

Следователно на първия въпрос и на първата част на третия въпрос трябва да се отговори, че правото на Съюза следва да се тълкува в смисъл, че допуска произнасянето на съдебно решение в неприсъствено производство срещу ответник, на когото документът за образуване на производството е бил връчен чрез публикуване съгласно националното право поради невъзможността да се определи местонахождението му, при условие че сезираната юрисдикция предварително се е уверила, че за откриването на ответника са предприети всички проучвания, изисквани от принципите на дължимата грижа и на добросъвестността.

60

Предвид отговора на първия въпрос, даден в предишната точка, не следва да се отговаря на втория въпрос.

61

С втората част на третия въпрос, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали правото на Съюза следва да се тълкува в смисъл, че не допуска удостоверяване като европейско изпълнително основание по смисъла на Регламент № 805/2004 на съдебно решение, произнесено в неприсъствено производство, срещу ответник, чийто адрес е неизвестен.

62

Безспорно е, че съдебното решение, произнесено в неприсъствено производство, е сред изпълнителните основания по смисъла на член 3 от посочения регламент, които могат да се удостоверят като европейско изпълнително основание. Както се подчертава в съображение 6 от Регламент № 805/2004, липсата на възражения от страна на длъжника, така както е предвидена в член 3, параграф 1, буква б) от този регламент, може да бъде под формата на неявяване в съда на съдебно заседание или на липса на отговор на поканата на съда да уведоми писмено за намерението да се защитава по делото.

63

При все това член 14, параграф 2 от същия Регламент предвижда, че „за целите на този регламент връчване в съответствие с параграф 1 не е приемливо, ако адресът на длъжника не е известен със сигурност“.

64

Следователно от самия текст на Регламент № 805/2004 произтича, че съдебно решение, постановено в неприсъствено производство, при невъзможност да се определи местоживеенето на ответника, не може да се удостовери като европейско изпълнително основание. Този извод следва и от анализа на целите и на структурата на този регламент. Всъщност той въвежда механизъм на дерогации от общия режим на признаване на съдебните решения, като условията за тези дерогации по принцип подлежат на стриктно тълкуване.

65

Освен това в съображение 10 от Регламент № 805/2004 се подчертава, че когато съд на държава членка е постановил съдебно решение относно безспорно вземане, без длъжникът да е участвал в производството, премахването на контрола в изпълняващата държава членка е неизбежно свързано и зависимо от съществуването на достатъчна гаранция за спазване на правото на защита.

66

Както личи обаче от точка 57 от настоящото решение, предоставената по силата на член 34, точка 2 от Регламент № 44/2001 възможност за ответника да се противопостави на признаването на произнесено срещу него съдебно решение, му позволява да постигне зачитане на правото си на защита. Тази гаранция обаче би отсъствала, ако при обстоятелства като тези по главното производство съдебното решение, постановено в неприсъствено производство срещу ответник, който не е узнал за последното, се удостовери като европейско изпълнително основание.

67

Ето защо следва да се приеме, че съдебно решение, произнесено в неприсъствено производство срещу ответник, чийто адрес е неизвестен, не трябва да се удостоверява като европейско изпълнително основание по смисъла на Регламент № 805/2004.

68

Следователно на втората част на третия въпрос следва да се отговори, че правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска удостоверяване като европейско изпълнително основание по смисъла на Регламент № 805/2004 на съдебно решение, произнесено в неприсъствено производство срещу ответник, чийто адрес е неизвестен.

69

С единадесетия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 3, параграфи 1 и 2 от Директива 2000/31 трябва да се тълкува в смисъл, че се прилага в хипотеза, при която не е известно мястото на установяване на доставчика на услугите на информационното общество.

70

В това отношение трябва да се констатира, че както ясно личи от Решение по дело eDate Advertising и др., посочено по-горе, установяването на доставчика на съответните услуги на информационното общество в държава членка е основанието и условието за прилагане на механизма, предвиден в член 3 от Директива 2000/31. Всъщност посоченият механизъм цели да се осигури свободата на предоставяне на услуги на информационното общество между държавите членки чрез подчиняването на посочените услуги на законодателството на държавата членка, в която са установени доставчиците на последните (Решение по дело eDate Advertising и др., посочено по-горе, точка 66).

71

Следователно, като се има предвид, че възможността за прилагане на член 3, параграфи 1 и 2 от посочената директива зависи от определянето на държавата членка, на чиято територия действително е установен доставчикът на съответните услуги на информационното общество (Решение по дело eDate Advertising и др., посочено по-горе, точка 68), запитващата юрисдикция трябва да провери дали ответникът в главното производство действително е установен на територията на държава членка. Ако последният не е установен на територията на държава членка, предвиденият в член 3, параграф 2 от Директива 2000/31 механизъм не се прилага.

72

При тези обстоятелства на единадесетия въпрос следва да се отговори, че член 3, параграфи 1 и 2 от Директива 2000/31 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага в хипотеза, при която не е известно мястото на установяване на доставчика на услугите на информационното общество, доколкото прилагането на тази разпоредба зависи от определянето на държавата членка, на чиято територия действително е установен доставчикът на съответните услуги.

73

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: