—

за M. Papasavvas, от Ch. Christaki, dikigoros,

—

за O Fileleftheros Dimosia Etaireia Ltd, от L. Paschalidis, dikigoros,

—

за кипърското правителство, от K. Lykourgos, в качеството на представител,

—

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

—

за Европейската комисия, от H. Tserepa-Lacombe и F. Wilman, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (ОВ L 178, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 29, стр. 257).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Papasavvas и O Fileleftheros Dimosia Etaireia Ltd, както и г‑н Kounnafi и г‑н Sertis по повод на предявен от г‑н Papasavvas иск за обезщетение на вреди, който бил претърпял в резултат на действия, за които се твърди, че представляват клевета.

3

Съображение 17 от Директива 2000/31 гласи следното:

„Определението на услуги на информационното общество вече съществува в законодателството на Общността […] това определение обхваща всяка услуга, обикновено предоставена срещу заплащане, на разстояние, посредством електронно оборудване за обработка (включително цифрова компресия) и съхраняване на данни […]“.

4

Съображение 18 от тази директива гласи:

„Услугите на информационното общество […], доколкото представляват икономическа дейност, обхващат и услуги, които не се заплащат от техните получатели, като тези, които предлагат онлайн информация или търговски съобщения, или от тези, които предоставят средства за търсене, достъп и извличане на данни; услугите на информационното общество включват и услуги, които включват предаване на информация чрез комуникационна мрежа, осигуряване на достъп до комуникационна мрежа или съхраняване на информация, доставена от получателя на услугата. […]“.

5

Съгласно съображение 22 от посочената директива:

„Услугите на информационното общество трябва да се контролират при източника на дейността, за да се гарантира ефективна защита на целите от обществен интерес; […] освен това, за да се гарантира ефективно свободата на предоставяне на услуги и правната сигурност за доставчиците и получателите на услуги, такива услуги на информационното общество трябва, по принцип, да са предмет на законодателството на държавата членка, в която доставчикът на услугата е установен“.

6

Съображение 42 от същата директива гласи:

„Освобождаването от отговорност, което е предвидено в настоящата директива, се отнася само за случаи, при които дейността на доставчика на услуги на информационното общество е ограничена до техническия процес на експлоатация и предоставяне на достъп до комуникационна мрежа, по която доставената от трети страни информацията, се пренася или временно съхранява, с единствена цел да се повиши ефективността на преноса ѝ; тази дейност има чисто технически, автоматичен и пасивен характер, което означава, че доставчикът на услуги на информационното общество няма нито познания, нито контрол върху пренасяната или съхранявана информация“.

7

Съображение 43 от Директива 2000/31 гласи следното:

„Доставчикът на услуги може да се възползва от изключенията за „обикновен пренос“ и за формата на съхраняване, която се нарича „кеширане“, когато не е ангажиран по никакъв начин с пренасяната информация; това изисква, наред с други неща, той да не променя информацията, която пренася; това изискване не обхваща манипулации от технически характер, които се извършват в процеса на преноса, тъй като те не изменят целостта на информацията, която се съдържа в преноса“.

8

Член 2 от тази директива предвижда:

„По смисъла на настоящата директива, следните термини означават:

[…]

[…]“.

9

Съгласно член 3 от посочената Директива 2000/31, озаглавен „Вътрешен пазар“:

„1.   Всяка държава членка гарантира, че услугите на информационното общество, които се предоставят от доставчика на услуги, който е установен на нейна територия, съответстват на националните разпоредби на съответната държава членка, които са част от координираната област.

2.   Държавите членки не могат, по причини, свързани с координираната област, да ограничават свободата на предоставяне на услуги на информационното общество от друга държава членка.

3.   Параграфи 1 и 2 не се прилагат за областите, посочени в приложението.

4.   Държавите членки […] могат да предприемат мерки за дерогиране от параграф 2 по отношение на дадена услуга на информационното общество, ако са изпълнени следните условия:

[…]“.

10

Членове 12—14 от същата директива са включени в раздел 4 от нея, озаглавен „Отговорност на междинни доставчици на услуга“.

11

Член 12 от Директива 2000/31, озаглавен „Обикновен пренос“, гласи:

„1.   Когато се предоставя услуга на информационното общество, която се състои в пренасяне по комуникационната мрежа на информация, [предоставена от] получателя на услугата, или предоставяне на достъп до комуникационна мрежа, държавите членки гарантират, че доставчикът на услуги не носи отговорност за пренесената информация, при условие че доставчикът:

2.   Действията по пренасяне и предоставяне на достъп по параграф 1, включват автоматично, непосредствено и временно съхраняване на информация, дотолкова доколкото това се прави с единствената цел за осъществяване на пренос на информация по комуникационната мрежа, и при положение че информацията не се съхранява за период по-дълъг от необходимия за самия пренос.

3.   Този член не засяга възможността съд или административен орган, в съответствие с правните системи на държавите членки, да изисква доставчикът на услуги да прекъсне или предотврати нарушение“.

12

Член 13 от същата директива, озаглавен „Кеширане“, предвижда:

„1.   В случаите, когато се предоставя услуга на информационното общество, която се състои в пренасяне по комуникационна мрежа на информация, предоставена [от] получател на услугата, държавите членки гарантират, че доставчикът на услуги не носи отговорност за автоматичното, непосредствено и временно съхраняване на тази информация, което се извършва с единствената цел да се подобри ефективността на по-нататъшния пренос на информация до други получатели на услугата по тяхна заявка, при условие че:

2.   Този член не засяга възможността съд или административен орган, в съответствие с правните системи на държавите членки, да изисква от доставчика на услуги да прекрати или предотврати нарушение“.

13

Съгласно член 14 от тази директива, озаглавен „Съхраняване на информация“:

„1.   Когато се предоставя услуга на информационното общество, която се състои в съхраняване на информация, предоставяна [от] получателя на услугата, държавите членки гарантират, че доставчикът на услуги не носи отговорност за информацията, съхранена по молба на получателя на услугата, при условие че:

2.   Параграф 1 не се прилага в случаите, когато получателят на услугата действа въз основа на получено пълномощие или под контрола на доставчика.

3.   Този член не засяга възможността съдебен или административен орган, в съответствие с правните системи на държавите членки, да изисква от доставчика на услуги да прекрати или предотврати нарушение, нито засяга възможността да предвидят процедури, които уреждат отстраняване или блокиране на достъпа до информация“.

14

Съгласно член 18, параграф 1 от посочената директива, озаглавен „Средства за съдебна защита“:

„Държавите членки гарантират, че средствата за правна защита, осигурени от националното законодателство във връзка с дейностите по предоставяне на услуги на информационното общество, позволяват бързото приемане на мерки, включително и временни, за прекратяване на предполагаемо нарушение и предотвратяване на по-нататъшно накърняване на съответните интереси“.

15

Член 1 от Директива 98/34 предвижда:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]“.

16

Деликтът клевета е уреден в членове 17—25, които се съдържат в глава 148 от Закона за гражданските деликти.

17

На 11 ноември 2010 г. г‑н Papasavvas предявява пред Eparchiako Dikastirio Lefkosias иск за обезщетение срещу O Fileleftheros Dimosia Etaireia Ltd, медийно дружество, както и срещу г‑н Kounnafi, главен редактор и журналист на вестник „O Fileleftheros“, и г‑н Sertis, журналист на същия вестник, във връзка с действия, които според г‑н Papasavvas представляват клевета.

18

Г‑н Papasavvas претендира поправяне на вреди, които твърди, че е претърпял вследствие на статии, публикувани в националния ежедневник „O Fileleftheros“ на 7 ноември 2010 г., до които е предоставен достъп в интернет на два уебсайта [http://www.philenews.com и http://www.phileftheros.com]. Той иска също така от националната юрисдикция да приеме временни мерки за забрана на публикуването на спорните статии.

19

Eparchiako Dikastirio Lefkosias счита, че разрешаването на висящия пред него спор зависи отчасти от тълкуването на Директива 2000/31.

20

При тези условия Eparchiako Dikastirio Lefkosias решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

21

Г‑н Papasavvas повдига възражение за недопустимост на преюдициалното запитване.

22

Той твърди по-специално че запитването е отправено „преждевременно“ от запитващата юрисдикция, доколкото ответниците в главното производство все още не са предоставили писмени защити и фактите все още не били установени. Поради това запитващата юрисдикция не била напълно наясно с правните въпроси, повдигнати от висящия пред нея спор, и поставените въпроси били хипотетични.

23

Освен това г‑н Papasavvas счита, че Директива 2000/31 няма връзка със спора в главното производство, доколкото тя се отнася само до доставчиците, а не до получателите на услуги, и доколкото отговорите на поставените от запитващата юрисдикция въпроси не са необходими за разрешаването на този спор.

24

Съдържащото се в преюдициалното запитване описание на правната уредба и на фактическите обстоятелства по спора обаче изглежда достатъчно, за може Съдът да се произнесе, а четвъртият въпрос има за предмет именно да се установи дали спорът по главното производство се отнася до Директива 2000/31.

25

От това следва, че преюдициалното запитване е допустимо.

26

С четвъртия си въпрос, който следва да бъде разгледан на първо място, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 2, буква а) от Директива 2000/31 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „услуги на информационното общество“ по смисъла на тази разпоредба обхваща онлайн информационни услуги, срещу които доставчикът не получава възнаграждение от получателя на услугите, а приходи от реклами, разпространявани на даден уебсайт.

27

В това отношение следва да се установи, че член 2, буква а) от Директива 2000/31 определя понятието „услуги на информационното общество“ чрез препращане към член 1, параграф 2 от Директива 98/34, който се отнася до всяка услуга, „нормално предоставяна срещу възнаграждение“, от разстояние, чрез електронно средство и по индивидуална молба от получателя на услугите.

28

Що се отнася до въпроса дали възнаграждението трябва задължително да е предоставено от самия получател на услугата, следва да се отбележи, че подобно условие е изрично изключено от съображение 18 от Директива 2000/31, в светлината на което трябва да се тълкува член 2, буква а) от Директива 2000/31 и което уточнява, че доколкото представляват икономическа дейност, услугите на информационното общество обхващат и услуги, „които не се заплащат от техните получатели, като тези, които предлагат онлайн информация или търговски съобщения“.

29

Това тълкуване съответства и на понятието за услуги по смисъла на член 57 ДФЕС, който също не изисква услугата да е заплатена от получателите ѝ (вж. по-специално решение Bond van Adverteerders и др., 352/85, EU:C:1988:196, т. 16).

30

С оглед на гореизложеното на четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 2, буква а) от Директива 2000/31 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „услуги на информационното общество“ по смисъла на тази разпоредба обхваща онлайн информационни услуги, срещу които доставчикът не получава възнаграждение от получателя на услугите, а приходи от реклами, разпространявани на даден уебсайт.

31

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали Директива 2000/31 допуска прилагането на режим на гражданска отговорност за клевета спрямо доставчиците на услуги на информационното общество.

32

Съгласно член 3, параграф 1 от тази директива всяка държава членка гарантира, че услугите на информационното общество, които се предоставят от доставчика на услуги, установен на нейна територия, съответстват на националните разпоредби на съответната държава членка, които са част от координираната област, а съгласно член 2, буква з) от същата директива тази област обхваща по-специално режима на гражданска отговорност на доставчика.

33

От това следва, че Директива 2000/31 допуска държава членка да приеме режим на гражданска отговорност за клевета, приложим за установените на територията ѝ доставчици на услуги на информационното общество.

34

Член 3, параграф 2 от Директива 2000/31 обаче предвижда, че държавите членки не могат, по причини, свързани с координираната област, да ограничават свободата на предоставяне на услуги на информационното общество с произход от друга държава членка.

35

В настоящия случай от акта за преюдициално запитване изглежда личи, че разглежданите в главното производство услуги не са с произход от държава членка, различна от Кипър, а са предоставени от доставчик, установен на територията на последната държава. В този случай член 3, параграф 2 от посочената директива не може да намери приложение, поради което не следва да се разглежда евентуалното му отражение.

36

От това следва, че при липса на допълнителни уточнения от страна на запитващата юрисдикция на първия въпрос следва да се отговори, че в случай като този по главното производство Директива 2000/31 допуска прилагането на режим на гражданска отговорност за клевета.

37

С петия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали предвидените в членове 12—14 от Директива 2000/31 ограничения на гражданската отговорност са приложими в случай на медийно дружество издател, разполагащо с уебсайт, на който е публикувано електронното издание на вестник, списван от наети на работа или независими журналисти, като приходите на това дружество произтичат от търговски реклами, разпространявани на този уебсайт. Запитващата юрисдикция иска също така да се установи, дали отговорът на този въпрос е един и същ, независимо дали достъпът до посочения уебсайт е свободен или срещу заплащане.

38

Членове 12—14 от Директива 2000/31 се отнасят до положения, при които доставчик на услуга на информационното общество упражнява съответно дейност, изразяваща се в обикновен пренос, кеширане или съхраняване на информация.

39

Както следва от заглавието на дял 4 от тази директива, обхватът на тези членове трябва да се ограничи до действията на „междинни доставчици“.

40

Освен това от съображение 42 от Директива 2000/31 следва, че предвиденото в тази директива освобождаване от отговорност обхваща само случаите, при които дейността на доставчика на услуги в рамките на информационното общество има чисто технически, автоматичен и пасивен характер, което означава, че посоченият доставчик няма нито познания, нито контрол върху пренасяната или съхранявана информация (вж. решение Google France и Google, C‑236/08—C‑238/08, EU:C:2010:159, т. 113).

41

От това Съдът прави извод, че за да се установи дали отговорността на доставчика на услугата би могла да бъде ограничена на основание член 14 от Директива 2000/31, следва да се прецени дали ролята на посочения доставчик е неутрална поради чисто техническия, автоматичен и пасивен характер на действията му, което предполага той да не познава или да не контролира данните, които съхранява (вж. в този смисъл решения Google France и Google, EU:C:2010:159, т. 114, както и L’Oréal и др., C‑324/09, EU:C:2011:474, т. 113).

42

Така Съдът приема, че само по себе си обстоятелството, че услугата по каталогизиране е възмездна, че доставчикът определя условията за възнаграждението или че дава общи сведения на своите клиенти, не би могло да доведе до лишаване на този доставчик от предвиденото от Директива 2000/31 освобождаване от отговорност (вж. решения Google France и Google, EU:C:2010:159, т. 116, и L’Oréal и др., EU:C:2011:474, т. 115).

43

От значение е обаче ролята, която доставчикът играе при съставянето на търговското послание, придружаващо рекламната връзка, или при установяването или избора на ключови думи (вж. решение Google France и Google, EU:C:2010:159, т. 118).

44

Също така, когато доставчикът оказва съдействие, което се изразява по-специално в оптимизиране на представянето на разглежданите предложения за продажба или в рекламиране на тези предложения, той не е в неутрална позиция между съответния клиент продавач и потенциалните купувачи, а играе активна роля, в резултат на която е могъл да се запознае или да контролира данните относно тези предложения (решение L’Oréal и др., EU:C:2011:474, т. 116).

45

Следователно, доколкото дадено медийно дружество издател, което публикува на своя уебсайт електронното издание на вестник, по принцип е наясно с публикуваната от него информация и упражнява контрол върху последната, то не може да се счита за „междинен доставчик“ по смисъла на членове 12—14 от Директива 2000/31, независимо дали достъпът до уебсайта се предоставя срещу заплащане или свободно.

46

Предвид гореизложените съображения на петия въпрос следва да се отговори, че предвидените в членове 12—14 от Директива 2000/31 ограничения на гражданската отговорност не се отнасят до случая на медийно дружество издател, разполагащо с уебсайт, на който е публикувано електронното издание на вестник, като приходите на това дружество произтичат от търговски реклами, разпространявани на този уебсайт, доколкото то е наясно с публикуваната информация и упражнява контрол върху нея, независимо дали достъпът до посочения уебсайт е свободен или срещу заплащане.

47

С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали предвидените в членове 12—14 от Директива 2000/31 ограничения на гражданската отговорност могат да намерят приложение при спорове между частноправни субекти относно гражданската отговорност за клевета, за да може да тълкува националното си право в съответствие с тази директива.

48

Предвид отговора на петия въпрос в смисъл, че доставчиците на услуги, до които се отнася главното производство, изглежда не могат да се считат за междинни доставчици по смисъла на членове 12—14 от Директива 2000/31, може да се окаже, че не е необходимо да се отговаря на настоящия въпрос. Доколкото обаче от преюдициалното запитване не следва съвсем ясно, че посочените в рамките на петия въпрос условия съответстват на тези по главното производство, Съдът счита за полезно да отговори на втория въпрос.

49

В това отношение следва да се установи, че член 2, буква б) от Директива 2000/31 определя понятието „доставчик на услуги“ като всяко физическо или юридическо лице, което предоставя услуги на електронното общество.

50

Следователно на втория въпрос следва да се отговори, че предвидените в членове 12—14 от Директива 2000/31 ограничения на гражданската отговорност могат да намерят приложение при спорове между частноправни субекти относно гражданската отговорност за клевета, ако са изпълнени условията, посочени в тези членове.

51

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали членове 12—14 от Директива 2000/31 трябва да се тълкуват в смисъл, че позволяват на доставчик на услуга на информационното общество да се противопостави на образуването на съдебно производство срещу него, а следователно и на постановяването на привременни мерки от страна на национална юрисдикция. В противен случай запитващата юрисдикция иска да установи дали тези членове учредяват индивидуални права, на които съответният доставчик на услуги може да се позове в своя защита в рамките на съдебен спор като този по главното производство.

52

Също както по отношение на предишния въпрос, може да се приеме, че не е необходимо да се отговаря на настоящия въпрос, тъй като разглежданите в главното производство доставчици на услуги изглежда не могат да се считат за междинни доставчици, до които се отнасят членове 12—14 от Директива 2000/31.

53

При все това Съдът иска да посочи на запитващата юрисдикция, че с оглед на техния предмет тези членове не се отнасят до условията, при които могат да бъдат предявени съдебни искове за гражданска отговорност срещу тези доставчици на услуги, които условия, при липса на уточнения в правото на Съюза, са от компетентността единствено на държавите членки, при спазване на принципите на равностойност и ефективност.

54

Колкото до въпроса дали тези членове учредяват индивидуални права, на които доставчикът на услуги може да се позове в своя защита в рамките на предявен по реда на гражданското производство иск за клевета, следва да се припомни, че по отношение на спор между частноправни субекти като този по главното производство дадена директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно позоваването на самата директива не е възможно срещу такъв частноправен субект (вж. по-специално решения Marshall, 152/84, EU:C:1986:84, т. 48, и Faccini Dori, C‑91/92, EU:C:1994:292, т. 20), остава все пак възможността за предявяване на евентуален иск за отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за които тя носи отговорност (вж. по-специално решение Francovich и др., C‑6/90 и C‑9/90, EU:C:1991:428, т. 35).

55

Впрочем след изтичането на срока за транспониране на Директива 2000/31 държавите членки трябва да са предвидили в националното право ограниченията на отговорността, установени от посочените членове.

56

В случай че тези ограничения все пак не са транспонирани във вътрешното право, националната юрисдикция трябва да тълкува последното — доколкото е възможно — в съответствие с текста, както и с целта на Директивата, за да се постигне предвиденият от последната резултат съобразно изискването на член 288, трета алинея ДФЕС (вж. по-специално решения Von Colson и Kamann, 14/83, EU:C:1984:153, т. 26, и Marleasing, C‑106/89, EU:C:1990:395, т. 8).

57

Следователно на третия въпрос следва да се отговори, че членове 12—14 от Директива 2000/31 не позволяват на доставчик на услуга на информационното общество да се противопостави на образуването на съдебно производство по предявен срещу него иск за гражданска отговорност, а следователно и на постановяването на привременни мерки от страна на национална юрисдикция. Доставчикът на услуги може да се позове на ограниченията на отговорността, предвидени в тези членове, в съответствие с разпоредбите на националното право, които ги транспонират, или за целите на съответстващото му тълкуване, при липса на транспониране. При все това в рамките на спор като този по главното производство Директива 2000/31 не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно позоваването на тази директива не е възможно срещу такъв частноправен субект.

58

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (седми състав) реши: