–

за AFMB Ltd и др., от M. van Dam, advocaat,

–

за Raad van bestuur van de Sociale verzekeringsbank, от H. van der Most и M. Wickenhagen, в качеството на представители,

–

за нидерландското правителство, от K. Bulterman, P. Huurnink и J. Hoogveld, в качеството на представители,

–

за чешкото правителство, от M. Smolek, J. Vláčil и J. Pavliš, в качеството на представители,

–

за френското правителство, от A.‑L. Desjonquères, A. Daly и R. Coesme, в качеството на представители,

–

за кипърското правителство, от N. Ioannou и D. Kalli, в качеството на представители,

–

за унгарското правителство, от M. Z. Fehér, M. Tátrai и V. Kiss, в качеството на представители,

–

за австрийското правителство, от J. Schmoll и G. Hesse, в качеството на представители,

–

за правителството на Обединеното кралство, от Z. Lavery, в качеството на представител, подпомагана от K. Apps, barrister,

–

за Европейската комисия, от D. Martin и M. van Beek, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 14, точка 1, буква а) и на член 14, точка 2, буква а) от Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица, самостоятелно заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността, в редакцията му, изменена и актуализирана с Регламент (ЕО) № 118/97 на Съвета от 2 декември 1996 г. (ОВ L 28, 1997 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 4, стр. 35 и поправка в ОВ L 32, 2008 г., стр. 31), изменен с Регламент (ЕО) № 631/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 31 март 2004 г. (OВ L 100, 2004 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 32) (наричан по-нататък „Регламент № 1408/71“), както и на член 12 и член 13, параграф 1, буква б) от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г. (OВ L 149, 2012 г., стр. 4) (наричан по-нататък „Регламент № 883/2004“).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между установеното в Кипър дружество AFMB Ltd и шофьори на товарни автомобили за международни превози, от една страна, и Raad van bestuur van de Sociale verzekeringsbank (Управителен съвет на социалноосигурителния институт, Нидерландия, наричан по-нататък „Svb“), по повод на решения, с които Svb обявил, че за тези шофьори е приложимо нидерландското законодателство в областта на социалната сигурност.

3

Членове 13—17 се намират в дял II от Регламент № 1408/71 („Определяне на приложимото законодателство“).

4

Член 13 от този регламент („Общи правила“), гласи:

„1.   Съгласно членове 14в и 14е, лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една-единствена държава членка. Това законодателство се определя в съответствие с разпоредбите в настоящия дял.

2.   Съобразно разпоредбите на членове от 14 до 17:

[…]“.

5

Член 14 от посочения регламент предвижда:

„Разпоредбите на член 13, параграф 2, буква а) се прилагат при съблюдаване на следните изключения и обстоятелства:

[…]

[…]“.

6

Съгласно член 84 а от Регламент № 1408/71 институциите и лицата, включени в приложното поле на настоящия регламент, са длъжни взаимно да си предоставят информация и да си сътрудничат с оглед гарантиране на правилното прилагане на настоящия регламент.

7

Член 12 а от Регламент (ЕИО) № 574/72 на Съвета от 21 март 1972 година относно определяне на реда за прилагане на Регламент № 1408/71 в редакцията му, изменена и актуализирана с Регламент № 118/97, изменен с Регламент (ЕО) № 647/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 13 април 2005 г. (OВ L 117, 2005 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 211) (наричан по-нататък „Регламент № 574/72“) предвижда по-специално приложимите правила за обмяната на информация между компетентните национални органи за прилагането на член 14, параграф 2 от Регламент № 1408/71.

8

Съображения 1, 4, 18а и 45 от Регламент № 883/2004 гласят следното:

[…]

[…]

[…]

9

Член 2 от този регламент е озаглавен „Персонален обхват“ и параграф 1 от него предвижда:

„Настоящият регламент се прилага към граждани на държава членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица“.

10

Дял II от посочения регламент („Определяне на приложимото законодателство“) включва членове 11—16.

11

Член 11 („Общи правила“) предвижда:

„1.   Лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава членка. Това законодателство се определя в съответствие с настоящия дял.

[…]

3.   Съгласно членове 12—16:

[…]“.

12

Член 12 от Регламент № 883/2004 („Специални правила“) гласи следното:

„1.   Лице, което осъществява дейност като наето лице в държава членка от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в нея, и което е командировано от този работодател в друга държава членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, продължава да е подчинено на законодателството на първата държава членка, при условие че предвидената продължителност на тази работа не превишава 24 месеца и че не е изпратено да замества друго командировано лице.

2.   Лице, което обичайно осъществява дейност като самостоятелно заето лице в държава членка и което отива да осъществява подобна дейност в друга държава членка продължава да бъде подчинено на законодателството на първата държава членка, при условие че предвиденото времетраене на тази дейност не превишава двадесет и четири месеца“.

13

Съгласно член 13, параграф 1 от този регламент:

„Лице, което обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави членки, е подчинено:

[…]“.

14

Дял V от посочения регламент („Други разпоредби“) предвижда в член 76 („Сътрудничество“) по-специално различни възможности и взаимни задължения за информиране и сътрудничество за институциите и лицата, обхванати от посочения регламент.

15

Дял VI от същия регламент, който се отнася до преходните и заключителни разпоредби, съдържа членове 87—91.

16

Член 90 („Отмяна“) в параграф 1 предвижда:

„Регламент [№ 1408/71] се отменя от датата на прилагане на настоящия регламент.

Въпреки това, Регламент [№ 1408/71] остава в сила и продължава да има правно действие за целите на:

[…]

17

Член 16 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност (OВ L 284, 2009 г., стр. 1), предвижда — видно от неговото заглавие — процедура за прилагане на член 13 от Регламент № 883/2004.

18

AFMB, дружество, учредено на 10 май 2011 г. в Кипър, сключва с установени в Нидерландия транспортни предприятия споразумения за управление на автомобилен парк, съгласно които срещу заплащане на комисиона то трябва да осигури управлението на тежкотоварни превозни средства, експлоатирани от тези предприятия в хода на дейността им, за тяхна сметка и на техен риск. Освен това AFMB сключва за различни периоди между 1 октомври 2011 г. и 26 май 2015 г. трудови договори с пребиваващи в Нидерландия шофьори на товарни автомобили за международни превози. В тези договори като работодател на въпросните работници е посочено AFMB, а за приложимо е обявено кипърското трудово право.

19

Според констатациите на запитващата юрисдикция, преди да сключат тези трудови договори, съответните шофьори на товарни автомобили за международни превози никога не са живели или работили в Кипър. По време на изпълнението на договорите те продължили да живеят в Нидерландия и да извършват дейността си за сметка на посочените транспортни предприятия в две или повече държави членки, а някои от тези шофьори на товарни автомобили — дори в една или повече държави от Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). От акта за преюдициално запитване е видно също че през този период посочените шофьори на товарни автомобили не са извършвали значителна част от дейността си в Нидерландия. Освен това някои от тях преди това били наети на работа в същите тези предприятия.

20

В приложение на член 16 от Регламент № 987/2009 AFMB иска от Svb да потвърди, че през този период за шофьорите на товарни автомобили за международни превози, с които е сключило тези трудови договори, съгласно член 13 от Регламент № 883/2004 не се прилага нидерландското законодателство в областта на социалната сигурност. В това отношение дружеството посочва по-специално че компетентната кипърска институция не може да издаде удостоверения A 1 за тези шофьори на товарни автомобили, докато Svb не потвърди, че спрямо тях не се прилага нидерландското законодателство в областта на социалната сигурност.

21

С решения, приети през октомври 2013 г., Svb обявява, че приложимо за тези шофьори на товарни автомобили е нидерландското законодателство в областта на социалната сигурност и издава съответните удостоверения A1.

22

След подадена от AFMB жалба по административен ред тези решения са потвърдени с решения на Svb, приети през юли 2014 г.

23

AFMB и някои шофьори на товарни автомобили, сключили с него трудови договори, сезират Rechtbank Amsterdam (Районен съд Амстердам, Нидерландия) с жалба срещу последните решения на Svb. С решение от 25 март 2016 г. този съд отхвърля жалбата.

24

AFMB и част от тези шофьори на товарни автомобили подават въззивна жалба пред запитващата юрисдикция.

25

След тази жалба е спряна процедурата на диалог и помирение по повод издадените от Svb удостоверения A 1, започната от компетентната кипърска институция в съответствие с Решение A 1 на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност от 12 юни 2009 година за установяване на процедура на диалог и помирение по отношение на валидността на документите, определянето на приложимото законодателство и предоставянето на обезщетения съгласно Регламент № 883/2004 (ОВ C 106, 2010 г., стр. 1).

26

В спора по главното производство запитващата юрисдикция поставя на първо място въпроса дали шофьорите на товарни автомобили, за които става въпрос в главното производство, трябва да се считат за „член на персонала“ на AFMB или на транспортните предприятия по смисъла на член 14, точка 2, буква а) от Регламент № 1408/71 и дали техен „работодател“ е първото дружество или вторите предприятия по смисъла на член 13, параграф 1, буква б) от Регламент № 883/2004. Така тази юрисдикция иска да се определи предприятието или предприятията, на което/които трябва да бъде признато качеството на работодател на посочените шофьори за целите на прилагането на тези разпоредби, както и критериите, които трябва да се вземат предвид в това отношение. Според нея този въпрос има решаващо значение за спора в главното производство, доколкото би позволил да се установи националното законодателство в областта на социалната сигурност, приложимо към тези шофьори.

27

В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че Регламенти № 1408/71 и № 883/2004 не дефинират понятието „работодател“ и не препращат за тази цел към националните законодателства.

28

Тази юрисдикция обаче счита, че съществуват редица фактори, които подкрепят тълкуване на правото на Съюза в смисъл, че в случай като обсъждания в главното производство качеството на работодател на шофьорите на товарни автомобили трябва да се признае на транспортните предприятия, но отбелязва, че такова тълкуване създава трудности и при идентифицирането на приложимото национално законодателство в областта на социалната сигурност.

29

На второ място, ако Съдът приеме, че предприятие като AFMB, сключило трудови договори с шофьорите на товарни автомобили, трябва да се счита за техен работодател, запитващата юрисдикция иска да се установи дали евентуално към случая се прилагат по аналогия специфичните условия на режима за командироване, предвиден в Регламенти № 1408/71 и № 883/2004.

30

На трето място, в посочената в предходната точка хипотеза и в случай че отговорът на втория въпрос е отрицателен, запитващата юрисдикция иска да установи дали обстоятелства като разглежданите в главното производство представляват злоупотреба с право. В това отношение тя отбелязва, че в случая, макар правото на Съюза да закрепва свободата на установяване, основната цел на транспортните предприятия в главното производство и AFMB явно е била да заобиколят нидерландското законодателство и правна уредба, като изкуствено създават условия, при които от правото на Съюза може да се получи предимство. В случай че бъде установена такава злоупотреба, тази юрисдикция иска да установи какви съответни последици трябва да бъдат изведени, за да бъде решен спорът в главното производство.

31

При тези условия Centrale Raad van Beroep (Апелативен съд по дела в областта на социалната сигурност и публичната служба, Нидерландия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

32

Чешкото, кипърското и австрийското правителство, както и правителството на Обединеното кралство изразяват съмнения относно приложимостта ratione temporis на Регламент № 1408/71 към спора в главното производство, тъй като всички съответни периоди на дейност са след датата, на която този регламент е заменен с Регламент № 883/2004. Според тях при това положение Съдът би трябвало да отговори на поставените въпроси единствено доколкото се отнасят до Регламент № 883/2004.

33

В това отношение следва да се отбележи, че както е видно от точка 18 от настоящото решение, всички периоди, през които шофьорите на товарни автомобили по главното производство са обвързани с AFMB с трудов договор, са след 1 май 2010 г. — датата, на която Регламент № 1408/71 е отменен и заменен с Регламент № 883/2004.

34

Ето защо към положението на шофьорите на товарни автомобили по главното производство, извършвали професионалната си дейност в две или повече държави членки, е приложим последният регламент.

35

Що се отнася до шофьорите на товарни автомобили по главното производство, извършвали професионалната си дейност едновременно в една или няколко държави членки и в една или няколко държави членки от ЕАСТ, следва да се припомни, че в съответствие с член 90 от Регламент № 883/2004, Регламент № 1408/71 остава в сила и продължава да има правно действие, по-специално за целите на Споразумението за Европейското икономическо пространство и на Споразумението между Европейския съюз и неговите държави членки, от една страна, и Швейцарската конфедерация, от друга страна, относно свободното движение на хора, доколкото тези споразумения не са били изменяни в светлината на Регламент № 883/2004. Последният регламент обаче се прилага след такива изменения едва от 1 април 2012 г. към Швейцарската конфедерация и от 1 юни 2012 г. към Исландия, Лихтенщайн и Норвегия.

36

Следователно в тези държави от ЕАСТ Регламент № 1408/71 все още е бил в сила през част от разглежданите в главното производство периоди и ако, което запитващата юрисдикция следва да провери, шофьорите на товарни автомобили са извършвали дейността си на територията на някоя от тези държави в периоди преди една от тези дати, този регламент би бил приложим в съответната степен.

37

При тези обстоятелства, за да може запитващата юрисдикция да получи всички полезни насоки за отговор, в контекста на настоящото производство следва да се вземат предвид както Регламент № 1408/71, така и Регламент № 883/2004.

38

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 14, точка 2, буква а) от Регламент № 1408/71 и член 13, параграф 1, буква б) от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкуват в смисъл, че работодател на шофьора на товарен автомобил за международни превози по смисъла на тези разпоредби е наелото го на работа транспортно предприятие, на което той на практика е изцяло на разположение, което упражнява спрямо него действителната власт и фактически поема съответните разходи за заплата, или пък предприятието, с което въпросният шофьор на товарен автомобил е сключил трудов договор и което му плаща заплатата по споразумение с транспортното предприятие.

39

От акта за преюдициално запитване е видно, че в основата на този въпрос е фактът, че страните в главното производство не са на едно мнение относно това кое национално законодателство в областта на социалната сигурност е приложимо за шофьорите на товарни автомобили за международни превози, които са сключили трудов договор с AFMB, но осъществяват дейността си за сметка на разглежданите в главното производство транспортни предприятия. Всъщност Svb счита, че само тези установени в Нидерландия транспортни предприятия трябва да бъдат квалифицирани като работодатели на въпросните шофьори, така че за тях е приложимо нидерландското законодателство, докато AFMB и шофьорите на товарни автомобили считат, че като работодател трябва да се квалифицира AFMB и доколкото седалището му е в Кипър, за тях се прилага кипърското законодателство.

40

В това отношение следва да се припомни, че разпоредбите на дял II от Регламент № 1408/71, от които е част член 14, точка 2, буква а), както и тези на дял II от Регламент № 883/2004, от които е част член 13, параграф 1, буква б), представляват пълна и единна система от стълкновителни правни норми. Всъщност целта на тези норми е не само да се избегне едновременното прилагане на няколко национални законодателства и усложненията, които могат да възникнат от това, но и да не се допусне лицата, попадащи в приложното поле на някои от тези регламенти, да бъдат лишени от защита в областта на социалната сигурност поради липса на приложимо по отношение на тях законодателство (вж. в този смисъл решения от 1 февруари 2017 г., Tolley, C‑430/15, EU:C:2017:74, т. 58 и от 25 октомври 2018 г., Walltopia, C‑451/17, EU:C:2018:861, т. 41).

41

Следователно, щом дадено лице попада в персоналния обхват на Регламент № 1408/71 или на Регламент № 883/2004, определен в член 2 от всеки от тях, по принцип се прилага закрепеното съответно в член 13, параграф 1 от Регламент № 1408/71 и в член 11, параграф 1 от Регламент № 883/2004 правило, че приложимо е само едно национално законодателство, и същото се определя в съответствие с разпоредбите на дял II от един от тези регламенти (вж. в този смисъл решения от 1 февруари 2017 г., Tolley, C‑430/15, EU:C:2017:74, т. 59 и от 25 октомври 2018 г., Walltopia, C‑451/17, EU:C:2018:861, т. 42).

42

За тази цел член 13, параграф 2, буква а) от Регламент № 1408/71 и член 11, параграф 3, буква а) от Регламент № 883/2004 установяват принципа, че който осъществява дейност като наето лице на територията на една държава членка, се подчинява на законодателството на тази държава.

43

Този принцип обаче е формулиран в първата от посочените разпоредби, „[с]ъобразно разпоредбите на членове от 14 до 17“ от Регламент № 1408/71, а във втората от разпоредбите, „[с]ъгласно членове 12—16“ от Регламент № 883/2004. Всъщност в някои особени случаи простото прилагане на този принцип би довело не до избягване, а напротив, до пораждане както за работника, така и за работодателя и за социалноосигурителните органи, на административни усложнения, които могат да попречат на упражняването на свободното движение на лицата, попадащи в приложното поле на тези регламенти (вж. в този смисъл решения от 13 септември 2017 г., X, C‑570/15, EU:C:2017:674, т. 16 и от 6 февруари 2018 г., Altun и др., C‑359/16, EU:C:2018:63, т. 31).

44

Сред тези особени случаи е и посоченият съответно в член 14, точка 2 от Регламент № 1408/71 и в член 13, параграф 1 от Регламент № 883/2004 случай, при който лицето обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави членки.

45

По-конкретно, в съответствие с член 14, точка 2, буква а) от Регламент № 1408/71 лице, което е член на екипажа на предприятие, което за своя или за чужда сметка извършва услуги по международен железопътен, автомобилен, въздушен или речен превоз на пътници или стоки и чието седалище или място на стопанска дейност се намира на територията на държава членка, е подчинено на законодателството на последната държава, ако, както е в случая с шофьорите на товарни автомобили от главното производство, за които се прилага този регламент, това лице не е заето на работа предимно на територията на държавата членка, в която пребивава, в който случай ще е подчинено на законодателството на държавата членка на своето пребиваване.

46

Що се отнася до член 13, параграф 1 от Регламент № 883/2004, в буква б), подточка i) той предвижда, че лице, което обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави членки и ако не осъществява значителна част от дейността си в държавата членка на своето пребиваване, е подчинено на законодателството на държавата членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятието или работодателя, ако лицето е наето от едно предприятие или работодател. Съдът уточнява в това отношение, че лицето може да попадне в приложното поле на посочения член 13 само при условие че обичайно извършва значителни дейности на територията на две или повече държави членки (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2017 г., X, C‑570/15, EU:C:2017:674, т. 18 и 19). Както е видно от представената пред Съда преписка, в случая това условие е изпълнено по отношение на шофьорите на товарни автомобили по главното производство.

47

От предоставените от запитващата юрисдикция данни е видно, че седалището на всички разглеждани в главното производство транспортни предприятия е в Нидерландия. Относно AFMB тази юрисдикция подчертава, че трябва да се счита, че седалището му е в Кипър, така че следва да се изхожда от тази предпоставка.

48

При тези обстоятелства и както по същество отбелязва запитващата юрисдикция, тълкуването на понятието „лице, което е член на [персонала] […] на предприятие“ по смисъла на член 14, точка 2, буква а) от Регламент № 1408/71 и на понятието „работодател“ по смисъла на член 13, параграф 1, буква б) подточка i) от Регламент № 883/2004 — понятие, на което в този контекст следва да се приравни понятието „предприятие“, използвано в същата разпоредба на последния регламент — е от решаващо значение, за да се определи кое национално законодателство в областта на социалната сигурност е приложимо за шофьорите на товарни автомобили, за които става въпрос в главното производство.

49

В това отношение следва да се отбележи, че за да се определи значението на посочените понятия, тези регламенти не препращат към националните законодателства или практики.

50

Както от изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза, така и от принципа за равенство обаче следва, че разпоредба от правото на Съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държавите членки с оглед на определянето на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Съюза, при което да се отчита не само текстът, но и контекстът ѝ и целта, преследвана с правната уредба, от която тя е част (решение от 19 март 2020 г., Compañía de Tranvías de La Coruña, C‑45/19, EU:C:2020:224, т. 14 и цитираната съдебна практика).

51

Тъй като понятията, посочени в точка 48 от настоящото решение, имат решаваща роля при определянето на приложимото национално законодателство в областта на социалната сигурност в съответствие със стълкновителните правни норми, предвидени респективно в член 14 от Регламент № 1408/71 и в член 13 от Регламент № 883/2004, самостоятелното тълкуване на тези понятия е от още по-важно, както по същество отбелязва генералният адвокат в точка 39 от своето заключение, поради припомненото в точка 41 от настоящото решение правило за прилагане само на едно законодателство, според което за приложимо трябва да се определи законодателството само на една държава членка.

52

Що се отнася преди всичко до използваните изрази, според постоянната съдебна практика следва да се вземе предвид обичайното им значение в общоупотребимия език при липсата на каквато и да е дефиниция в Регламент № 1408/71 или в Регламент № 883/2004 на съответните понятия „лице, което е член на [персонала] […] на предприятие“ по смисъла на член 14, точка 2, буква а) от Регламент № 1408/71 и „работодател“ по смисъла на член 13, параграф 1, буква б), подточка i) от Регламент № 883/2004 (вж. по аналогия решение от 3 септември 2014 г., Deckmyn и Vrijheidsfonds, C‑201/13, EU:C:2014:2132, т. 19 и цитираната съдебна практика).

53

Що се отнася до обичайния смисъл на тези изрази, следва да се отбележи, че по общо правило връзката между „работодател“ и наетия от него „персонал“ предполага, че между тях съществува отношение на власт и подчинение.

54

След това, що се отнася до контекста, в който се вписват понятията, посочени в точка 48 от настоящото решение, следва веднага да се припомни, че прилагането на системата от стълкновителни правни норми, въведена с регламентите, в които са включени тези понятия, зависи само от обективното положение, в което се намира съответният работник (вж. в този смисъл решение от 4 юни 2015 г., Fischer-Lintjens, C‑543/13, EU:C:2015:359, т. 38 и цитираната съдебна практика).

55

По-нататък, в контекста на тълкуване на регламентите от областта на социалната сигурност отпреди Регламент № 883/2004, и по-специално на разпоредбите относно стълкновителните правни норми, прилагани при командироване на работници, съдържащи се в член 13, буква а) от Регламент № 3 на Съвета ЕИО от 25 септември 1958 година за социалната сигурност на работниците мигранти (ОВ 30, 1958 г., стр. 561), а след това в член 14, точка 1, буква а) от Регламент № 1408/71, Съдът по същество приема, че предприятието, в което работникът „обичайно работи“ по смисъла на посочените разпоредби, е предприятието, под чиято власт се намира той, а това условие се извежда от всички обстоятелства около въпросната заетост (вж. в този смисъл решения от 5 декември 1967 г.., Van der Vecht, 19/67, EU:C:1967:49, стр. 457 и от 10 февруари 2000 г., FTS, C‑202/97, EU:C:2000:75, т. 24).

56

Съдът по-специално постановява, че предприятие, командировало работник на територията на друга държава членка, за да работи там за друг субект, трябва да се счита за единствения му работодател, по-конкретно предвид това, че отношението на власт и подчинение между работника и работодателя продължава през целия срок на заетост, поради което трябва да се счита, че работата е извършена за това предприятие по смисъла на член 13, буква а) от Регламент № 3. Съдът уточнява, че това отношение на власт и подчинение следва по-специално от факта, че въпросното предприятие плаща заплатата и може да уволни работника заради нарушения, допуснати при извършване на работата му за субекта, който използва неговия труд (вж. в този смисъл решение от 17 декември 1970 г., Manpower, 35/70, EU:C:1970:120, т. 17, 18 и 20).

57

Съдът подчертава също, че за да се прецени дали даден работник попада в обхвата на понятието „лице, което е обичайно заето на работа на територията на две или повече държави членки“ по смисъла на член 14, точка 2 от Регламент № 1408/71 — понятие, което понастоящем фигурира в член 13, параграф 1 от Регламент № 883/2004 — следва да се вземе предвид евентуалното разминаване между, от една страна, предвидената в разглежданите трудови договори информация, и от друга страна, начина, по който задълженията са били изпълнени на практика в контекста на тези договори (вж. в този смисъл решение от 4 октомври 2012 г., Format Urządzenia i Montaże Przemysłowe, C‑115/11, EU:C:2012:606, т. 41).

58

По-конкретно Съдът е уточнил, че съответната институция може при необходимост да вземе предвид, освен текста на договорните документи, и фактори като начина, по който трудовите договори между съответния работодател и работник в миналото са били изпълнявани на практика, обстоятелствата около тяхното сключване и по-общо характерните особености и условията на извършваните от съответното предприятие дейности, доколкото тези фактори могат да хвърлят светлина върху действителното естество на въпросната работа (решение от 4 октомври 2012 г., Format Urząendzia, C‑115/11, EU:C:2012:606, т. 45).

59

Съдът допълва, че ако от други фактори, различни от договорните документи, личи, че положението на заетото лице всъщност се различава от описаното в тези документи, задължението за правилно прилагане на Регламент № 1408/71 означава, че съответната институция е длъжна, независимо от формулировката на договорните документи, да основе своите констатации върху действителното положение на работника (вж. в този смисъл решение от 4 октомври 2012 г., Format Urządzenia i Montaże Przemysłowe, C‑115/11, EU:C:2012:606, т. 46).

60

С оглед на отбелязаните в точки 52—59 от настоящото решение обстоятелства, що се отнася до понятията, посочени в точка 48 от това решение, следва да се вземе предвид обективното положение, в което се намира съответното заето лице, и всички обстоятелства около неговата заетост.

61

В този контекст, ако сключването на трудов договор между работника и дадено предприятие може да показва, че между тях има отношение на власт и подчинение, само по себе си от това обстоятелство не може да се заключи със сигурност, че такова отношение е налице. Всъщност за подобно заключение е необходимо също да се вземе предвид не само информацията, която формално се съдържа в трудовия договор, но и начинът, по който поетите както от работника, така и от въпросното предприятие задължения се изпълняват на практика в рамките на този договор. В този смисъл, независимо от формулировката на договорните документи, следва да се определи кой субект упражнява действителната власт спрямо работника, фактически поема съответните разходи за заплата и разполага с действителното право да го уволни.

62

Следва да се отбележи, че изложеното в точки 60 и 61 от настоящото решение тълкуване се подкрепя от целите, преследвани с посочените в точка 48 от това решение разпоредби, както и по-общо от Регламенти № 1408/71 и № 883/2004, разгледани в тяхната цялост.

63

В това отношение следва да се припомни, че целта на Регламент № 1408/71 е да гарантира свободното движение на заети лица и самостоятелно заети лица в Европейския съюз, като едновременно с това се зачитат характерните особености на националните законодателства в областта на социалната сигурност (вж. в този смисъл решение от 9 март 2006 г., Piatkowski, C‑493/04, EU:C:2006:167, т. 19). Също така, както е видно по-специално от съображения 1 и 45 от него, Регламент № 883/2004 има за цел да координира националните системи за социална сигурност на държавите членки, за да гарантира ефективното упражняване на правото на свободно движение на хора и така да допринася за подобряването на жизнения стандарт и условията за заетост на хората, които се движат в рамките на Съюза (решение от 13 юли 2017 г., Szoja, C‑89/16, EU:C:2017:538, т. 34). Всъщност последният регламент осъвременява и опростява съдържащите се в Регламент № 1408/71 правила, като същевременно запазва същата цел като неговата (решение от 6 юни 2019 г., V, C‑33/18, EU:C:2019:470, т. 41 и цитираната съдебна практика).

64

Както е видно от точки 42—44 от настоящото решение, член 14, точка 2 от Регламент № 1408/71 е част от тази цел, тъй като предвижда правила, които дерогират правилото на държавата членка по заетостта, предвидено в член 13, параграф 2, буква а) от този регламент, именно за да се избегнат усложненията, които иначе биха могли да възникнат, ако последното правило се прилага към положения, в които дейностите се извършват в две или повече държави членки. Същото се отнася и за член 13, параграф 1 от Регламент № 883/2004, който опростява правилата по член 14, точка 2 от Регламент № 1408/71, като същевременно цели, подобно на последната разпоредба, да се избегнат същите усложнения.

65

От тази гледна точка дерогиращите правила, предвидени в посочените в точка 48 от настоящото решение разпоредби, имат за цел да гарантират, че в съответствие с правилото за приложимост само на едно законодателство, припомнено в точка 41 от това решение, за заетите лица, които извършват дейност в две или повече държави членки, се прилага законодателството само на една държава членка, като за тази цел посочените правила определят критерии за привързване, които отчитат обективното положение на тези работници, за да се улесни свободата им на движение.

66

Тълкуване на понятията, използвани в тези разпоредби, което не отчита обективното положение на заетото лице, а се основава единствено на формални съображения като сключването на трудов договор, обаче би означавало да се позволи на предприятията да прехвърлят мястото, което трябва да се приеме, че е релевантно за целите на определянето на приложимото национално законодателство в областта на социалната сигурност, без такова прехвърляне в действителност да е част от целта да се гарантира ефективното упражняване на свободното движение на работници.

67

Освен това, да се позволи на предприятията да прехвърлят мястото, което трябва да се приеме, че е релевантно за целите на определянето на приложимото национално законодателство от областта на социалната сигурност по начина, изложен в предходната точка, би означавало да се пренебрегне фактът, че както следва от припомнената в точка 54 от настоящото решение съдебна практика, стълкновителните правни норми, предвидени по-специално в член 14, точка 2 от Регламент № 1408/71 и в член 13, параграф 1 от Регламент № 883/2004, зависят не от свободния избор на заетото лице, на предприятията или на компетентните национални органи, а от обективното положение, в което се намира то.

68

Вярно е, че въведената с всеки от тези регламенти система е само система за координиране на законодателствата на държавите членки в областта на социалната сигурност, а не хармонизиране на тези законодателства. За такава система обаче е присъщо, че запазва различията между схемите за социална сигурност на държавите членки, по-специално що се отнася до размера на социалноосигурителните вноски, които трябва да бъдат платени за извършване на дадена дейност (вж. в този смисъл решения от 15 януари 1986 г., Pinna, 41/84, EU:C:1986:1, т. 20 и от 9 март 2006 г., Piatkowski, C‑493/04, EU:C:2006:167, т. 20 и цитираната съдебна практика).

69

Има опасност обаче целта на посочените регламенти, припомнена в точка 63 от настоящото решение, да бъде застрашена, ако възприетото тълкуване на понятията, посочени в точка 48 от това решение, улеснява възможността предприятията да прибягват до напълно изкуствени схеми, за да използват правната уредба на Съюза с единствената цел да получат предимство от съществуващите между националните режими различия. По-конкретно има опасност използваната по този начин правна уредба да окаже натиск върху системите за социална сигурност на държавите членки в посока надолу и евентуално в крайна сметка върху предлаганото от тях равнище на защита.

70

Накрая, изложените по-горе съображения не могат да се поставят под въпрос от довода, че тези понятия трябва да се основават изключително на критерия за наличието на трудов договор, тъй като този лесен за проверка критерий имал предимства от гледна точка на правната сигурност, понеже гарантирал по-голяма предвидимост на приложимата схема за социална сигурност.

71

Всъщност, както правилно поддържа нидерландското правителство, тълкуване на тези понятия, основано на критерии, чиято цел е да определят реалното положение на съответния работник, служи именно да се осигури спазването на принципа на правната сигурност.

72

Впрочем както Регламенти № 1408/71 и № 574/72, така и Регламенти № 883/2004 и № 987/2009 предвиждат механизми за информация и сътрудничество, предназначени да осигурят правилното прилагане на разпоредбите, посочени в точка 48 от настоящото решение.

73

Така, от една страна, освен фактът, че член 84 а от Регламент № 1408/71 изисква от институциите и лицата, включени в приложното му поле, взаимно да си предоставят информация и да си сътрудничат, член 12 а от Регламент № 574/72 предвижда по-специално правила за обмяна на информация за целите на прилагане на член 14, параграф 2 от Регламент № 1408/71.

74

От друга страна, възможностите и взаимните задължения за информиране и сътрудничество, предвидени в Регламент № 883/2004 за обхванатите в приложното му поле институции и лица, и посочени в член 76 от него, както и процедурата за прилагане на член 13 от същия регламент, предвидена в член 16 от Регламент № 987/2009, имат за цел да дадат на съответните институции и лица достъп до информацията, необходима за да се осигури правилното прилагане на понятието „работодател“ в контекста на определяне на приложимото законодателство по член 13, параграф 1, буква б) от Регламент № 883/2004.

75

От изложените по-горе съображения следва, че за целите както на член 14, точка 2, буква а) от Регламент № 1408/71, така и на член 13, параграф 1, буква б), подточка i) от Регламент № 883/2004, шофьор на товарен автомобил за международни превози трябва да се счита за нает на работа не от предприятието, с което формално е сключил трудов договор, а от транспортното предприятие, което упражнява спрямо него действителната власт, което фактически поема съответните разходи за заплата и което разполага с действителното право да го уволни.

76

В случая от предоставената от запитващата юрисдикция информация е видно, че през разглежданите в главното производство периоди съответните шофьори на товарни автомобили са били обвързани с AFMB чрез трудови договори, в които AFMB е посочено като техен работодател, а кипърското трудово право е обявено за приложимо.

77

От акта за преюдициално запитване обаче е видно, че тези шофьори на товарни автомобили, които през това време продължили да пребивават в Нидерландия, преди да сключат трудови договори с AFMB, били избрани от самите транспортни предприятия, а след сключването на посочените договори упражнявали професионалната си дейност за сметка и на риск на тези транспортни предприятия. По-нататък, макар че споразуменията за управление на автомобилен парк, сключени между транспортните предприятия и AFMB, възлагат на последното управлението на тежкотоварни превозни средства и че управлението на заплатите е било възложено на AFMB, от данните на запитващата юрисдикция става ясно, че в действителност реалните разходи за тези заплати се поемат, чрез плащана на AFMB комисиона, от разглежданите в главното производство транспортни предприятия. Освен това решението на транспортно предприятие да не използва повече услугите на шофьор на товарен автомобил по общо правило води до неговото незабавно уволнение от AFMB, поради което, освен ако запитващата юрисдикция не установи друго, транспортното предприятие е разполагало с действителното право да го уволни.

78

Накрая е важно да се допълни, че преди да сключат трудовите договори с AFMB, част от шофьорите на товарни автомобили по главното производство вече са били наети на работа от транспортните предприятия и че съгласно констатациите на запитващата юрисдикция „в ежедневния си ход нещата изобщо или почти не са се променили след намесата на AFMB в отношенията между [шофьорите на товарни автомобили] и [тези предприятия]“, тъй като на практика те продължили да са изцяло на разположение и на тези предприятия, които упражнявали власт спрямо тях.

79

От изложеното по-горе следва, че независимо в обхвата на коя правна уредба на Съюза попадат шофьорите на товарни автомобили по главното производство, а именно Регламент № 1408/71 или Регламент № 883/2004, през разглежданите в това производство периоди те са били част от персонала на транспортните предприятия, които са били техни работодатели по смисъла съответно на член 14, точка 2, буква а) от първия регламент и на член 13, параграф 1, буква б) от втория регламент, така че приложимото за тях законодателство в областта на социалната сигурност, изглежда, е нидерландското законодателство, което все пак запитващата юрисдикция следва да провери.

80

По изложените по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 14, точка 2, буква а) от Регламент № 1408/71 и член 13, параграф 1, буква б), подточка i) от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкуват в смисъл, че работодател на шофьора на товарен автомобил за международни превози по смисъла на тези разпоредби е предприятието, което упражнява действителната власт спрямо този шофьор, фактически понася съответните разходи за заплата и разполага с действителното право да го уволни, а не предприятието, с което шофьорът на товарен автомобил е сключил трудов договор и което формално е посочено там като негов работодател.

81

Предвид отговора на първия въпрос, на втория и третия въпрос не следва да се дава отговор.

82

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:

Член 14, точка 2, буква а) от Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица, самостоятелно заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността, в редакцията му, изменена и актуализирана с Регламент (ЕО) № 118/97 на Съвета от 2 декември 1996 г., изменен с Регламент (ЕО) № 631/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 31 март 2004 г., както и член 13, параграф 1, буква б), подточка i) от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г., трябва да се тълкуват в смисъл, че работодател на шофьора на товарен автомобил за международни превози по смисъла на тези разпоредби е предприятието, което упражнява действителната власт спрямо този шофьор, фактически понася съответните разходи за заплата и разполага с действителното право да го уволни, а не предприятието, с което шофьорът на товарен автомобил е сключил трудов договор и което формално е посочено там като негов работодател.