–

за г‑н Dobersberger, от A. Werner, Rechtsanwältin,

–

за австрийското правителство, от J. Schmoll и G. Hesse, в качеството на представители,

–

за чешкото правителство, от M. Smolek, J. Vláčil и J. Pavliš, в качеството на представители,

–

за германското правителство, първоначално от T. Henze и D. Klebs, а впоследствие от D. Klebs, в качеството на представители,

–

за френското правителство, от R. Coesme и E. de Moustier, в качеството на представители,

–

за унгарското правителство, от M.Z. Fehér, G. Koós и M. M. Tátrai, в качеството на представители,

–

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, от M. Kellerbauer и L. Malferrari, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 56 ДФЕС, член 57 ДФЕС и Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги (ОВ L 18, 1997 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 4, стр. 29), по-специално член 1, параграф 3, буква а).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Michael Dobersberger и Magistrat der Stadt Wien (Община Виена, Австрия) във връзка с административнонаказателни санкции, наложени на г‑н Dobersberger поради неизпълнението на редица административни задължения, предвидени в разпоредбите от австрийското социалноосигурително право, с които се урежда командироването на работници на територията на тази държава членка.

3

Съгласно съображение 15 от Директива 96/71 „[т]рябва да бъде регламентирано, че в някои ясно определени случаи на монтаж и/или инсталиране на стоки разпоредбите за минималните ставки на заплащане и минималния платен годишен отпуск няма да се прилагат“.

4

Член 1 „Приложно поле“ от тази директива гласи:

„1.   Настоящата директива се прилага за предприятия, установени в държава членка, които в рамките на транснационалното предлагане на услуги командироват работници в съответствие с параграф 3 на територията на държава членка.

2.   Настоящата директива не се прилага спрямо предприятия от търговския флот по отношение на моряшкия състав.

3.   Настоящата директива се прилага доколкото предприятията, посочени в параграф 1, предприемат една от следните транснационални мерки:

[…]“.

5

Член 2 „Определение“ от посочената директива гласи следното:

„1.   По смисъла на настоящата директива „командирован работник“ означава работник, който за ограничен период извършва работа на територията на държава членка, която е различна от държавата членка, в която той обичайно работи.

2.   По смисъла на настоящата директива определението за работник е това, което се съдържа в законодателството на държавата членка, на територията на която е командирован работникът“.

6

В член 3 „Условия за работа“ от Директива 96/71 се предвижда следното:

„1.   Държавите членки трябва да осигурят, независимо от приложимия закон по отношение на трудовото правоотношение, предприятията, посочени в член 1, параграф 1, да гарантират на работниците, командировани на тяхна територия, ред и условия на работа, обхващащи следните въпроси, които са определени в държавата членка, в която се извършва работата:

[…]

2.   В случай на първоначален монтаж и/или първоначално инсталиране на стоки, когато това е неразделна част от договор за доставка на стоки и е необходимо, за да се въведат доставените стоки в употреба и това се извършва от квалифицирани работници и/или специалисти на предприятието-доставчик, първата алинея на параграф 1, букви б) и в) не се прилага, ако продължителността на командироването не надвишава осем дни.

Настоящата разпоредба не се прилага за дейности в областта на строителството, изброени в приложението.

3.   Държавите членки могат след консултации с работодателите и синдикатите, в съответствие с традициите и практиката във всяка държава членка, да решат да не прилагат първата алинея на параграф 1, буква в) в случаите, посочени в член 1, параграф 3, букви а) и б), когато продължителността на командироването не надвишава един месец.

4.   Държавите членки могат, в съответствие с националното законодателство и/или практика да предвидят да бъдат направени изключения от първата алинея на параграф 1, буква в) в случаите, посочени в член 1, параграф 3, букви а) и б)[, и от] решение на държава членка по смисъла на параграф 3 на настоящия член, чрез колективен договор по смисъла на параграф 8 на настоящия член, относно една или повече области на дейност, когато продължителността на командироването не надвишава един месец.

5.   Държавите членки могат да предвидят да бъдат направени изключения от първата алинея на параграф 1, букви б) и в) в случаите, посочени в член 1, параграф 3, букви а) и б) на основание, че обемът на работата, която трябва да бъде извършена, е незначителен.

Държавите членки, които се възползват от възможността, посочена в първия алинея на настоящия параграф, определят критериите, на които трябва да отговаря работата, която следва да бъде извършена, за да се разглежда като „незначителна“.

[…]

7.   Параграфи 1—6 не накърняват прилагането на условия за наемане на работа, които са по-благоприятни за работниците.

[…]

10.   Настоящата директива не засяга прилагането от държавите членки по отношение на националните предприятия и предприятията от други държави, в съответствие с Договора, на основата на равно третиране, на:

7

Член 7b от Arbeitsvertragsrechts-Anpassungsgesetz (Закон за адаптиране на законодателството в областта на трудовите договори, BGBl., 459/1993) в редакцията му, публикувана в BGBl. I, 152/2015 (наричан по-нататък „AVRAG“), който е приет с цел транспониране на Директива 96/71 в националното право, гласи следното:

„Иск срещу чуждестранни работодатели със седалище в държава — членка на Европейския съюз или на Европейското икономическо пространство

1)   Работник, командирован за извършване на работа в Австрия от работодател, чието седалище се намира в държава — членка на Европейския съюз или на Европейското икономическо пространство, различна от Австрия, за периода на командироването и без да се засягат приложимите към трудовото правоотношение законови и подзаконови разпоредби, автоматично има право

[…]

За целите на параграфи 3—5 и 8, [както и] член 7d, параграф 1, […] лице със седалище в държава — членка на Европейския съюз или на Европейското икономическо пространство, различна от Австрия, се счита за работодател на работниците, които са му предоставени на разположение и са командировани в Австрия за извършване на работа. […]

[…]

(3)   Работодателите по смисъла на параграф 1 са длъжни поне една седмица преди да започне извършването на въпросната работа, да декларират в Централната координационна служба за контрол на незаконната заетост, че ще ползват работници, които са командировани за извършване на работа в Австрия […]

(4)   Декларацията по параграф 3 се подава отделно за всяка командировка и трябва да съдържа следната информация:

[…]

[…]

(5)   Когато за командированите работници няма задължение за социално осигуряване в Австрия, работодателите по смисъла на параграф 1 са длъжни да държат на разположение документи, свързани с регистрацията на работника в съответната система за социално осигуряване (документ за социално осигуряване Е 101 в съответствие с Регламент (ЕИО) № 1408/71 [на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социално осигуряване на заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността (ОВ L 149, 1971 г., стр. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 26], документ за социално осигуряване А 1 в съответствие с Регламент (ЕО) № 883/04 [на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване; ОВ L 166, 2004 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 82] и копие от декларацията по параграфи 3 и 4 на мястото на извършване на работата (или на изпълнение на задачите) на националната територия или да предоставят директен достъп до тях в електронна форма на службите на органа, отговарящ за събирането на вноските […]“.

8

Що се отнася до задължението за предоставяне на разположение на документите за заплатите, в член 7d от AVRAG — с който също така се цели транспониране на Директива 96/71 в националното право — по-специално се предвижда, че през целия период на командироването работодателите са длъжни да държат на разположение на мястото на извършване на работата и на немски език трудовия договор или длъжностната характеристика, фиша за работната заплата, доказателствата за изплащането на заплатите или за банковите преводи, извлеченията за заплатите, извлеченията за отработените часове и документите, свързани с класирането в скалата на заплащане, за да може да се провери дали за периода на заетостта командированият работник получава заплатата, която му се полага съгласно законовите разпоредби.

9

За периода 2012—2016 г. дружеството Österreichische Bundesbahnen (дружество на австрийските федерални железници, наричано по-нататък „ÖBB“) възлага поръчка за доставка на услуги, изразяващи се в експлоатация на вагон-ресторантите или извършване на бордните услуги на някои от влаковете му, на дружеството D. GmbH със седалище в Австрия. Изпълнението на тази поръчка обаче се осигурява от дружеството Henry am Zug Hungary Kft. (наричано по-нататък „H. Kft“.), учредено по унгарското право и установено в Унгария, чрез поредица от договори за подизпълнение с участието на дружеството H. GmbH, чието седалище също е в Австрия.

10

H. Kft. осигурява извършването на услуги в някои влакове на ÖBB, свързващи Залцбург (Австрия) или Мюнхен (Германия) с Будапеща (Унгария) като начална или крайна гара, чрез живеещи в Унгария работници, по-голямата част от които се предоставени на разположение на H. Kft. от унгарско предприятие, а другите са работници, които са пряко наети от H. Kft.

11

Всички работници, използвани за предоставянето на тези услуги, живеят в Унгария, където са социално осигурени и където е центърът на жизнените им интереси, като те започват и приключват изпълнението на служебните си задължения в Унгария. В Будапеща те трябва да осигуряват получаването на стоките, а именно складираните там храни и напитки, и да ги натоварят във влаковете. Те също така са длъжни да проверяват стоковата наличност и да изчисляват оборота в Будапеща. Всички трудови дейности, разглеждани по делото в главното производство, с изключение на подлежащите на извършване във влаковете, съответно са реализирани в Унгария.

12

На 28 януари 2016 г. след извършена проверка на Виенската гара (Австрия) управителят на H. Kft. г‑н Dobersberger е признат за виновен за допуснати нарушения в качеството му на работодател на работници, които са унгарски граждани и са командировани от това дружество на австрийска територия за извършване на бордните услуги на някои влакове на ÖBB, тъй като посоченото дружество:

„1) в нарушение на член 7b, параграф 3 от AVRAG не е подало декларация в Австрия до компетентния австрийски орган относно посочената заетост на командированите работници в едноседмичен срок преди започването на работа;

2) в нарушение на член 7b, параграф 5 от AVRAG не е държало документите, свързани с регистрацията на работниците в съответната система за социално осигуряване, на разположение на местата за изпълнение на задачи на националната територия; и

3) в нарушение на член 7d, параграф 1 от AVRAG не е държало трудовия договор, доказателствата за изплащането на заплатите и документите за класирането в скалата на заплащане, на немски език, на разположение на посочените по-горе места за изпълнение на задачи“.

13

Поради това на г‑н Dobersberger са наложени административнонаказателни санкции за неизпълнение на административни задължения.

14

Той оспорва тези санкции пред Verwaltungsgericht Wien (Административен съд Виена, Австрия), който отхвърля жалбата. Г‑н Dobersberger подава ревизионна жалба срещу решението на Verwaltungsgericht Wien (Административен съд Виена) до запитващата юрисдикция, Verwaltungsgerichtshof (Върховен административен съд, Австрия).

15

Запитващата юрисдикция счита, че разрешаването на разглеждания от нея спор повдига въпроси, свързани с тълкуването на Директива 96/71, и по-специално на член 1, параграф 3, буква а) и членове 56 ДФЕС и 57 ДФЕС.

16

При това положение Verwaltungsgerichtshof (Върховен административен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

17

Френското правителство се съмнява в допустимостта на първите три преюдициални въпроса, като се позовава на решение от 3 декември 2014 г., De Clercq и др. (C‑315/13, EU:C:2014:2408), в което Съдът постановил, че Директива 96/71 не трябва да се прилага в национални спорове, които се отнасят не пряко за условията за работа на командированите работници, а за мерките за упражняване на контрол, въведени от националните органи, за да се осигури спазването на тези условия за работа. Такъв изглеждало, че е разглежданият случай.

18

В това отношение следва да се припомни, че само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом поставените въпроси се отнасят до тълкуването на норма от правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решение от 10 декември 2018 г., Wightman и др., C‑621/18, EU:C:2018:999, т. 26 и цитираната съдебна практика).

19

Оттук следва, че въпросите относно правото на Съюза се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправен от национална юрисдикция преюдициален въпрос само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на норма от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (вж. по-специално решение от 10 декември 2018 г., Wightman и др., C‑621/18, EU:C:2018:999, т. 27 и цитираната съдебна практика).

20

Както впрочем посочва генералният адвокат в точка 17 от заключението си, разглежданият случай не съответства на никоя от хипотезите, в които Съдът може да откаже да отговори на преюдициални въпроси. Освен това, както германското правителство правилно изтъква в хода на съдебното заседание пред Съда, решение от 3 декември 2014 г., De Clercq и др. (C‑315/13, EU:C:2014:2408) се отнася за мерки за упражняване на контрол с цел спазване на национални разпоредби, с които се транспонира Директива 96/71, докато първите три преюдициални въпроса по настоящото дело се отнасят до самата приложимост на тази директива към предоставянето на услуги като разглежданите в главното производство.

21

В това отношение трябва също така да се подчертае, че когато не е съвсем очевидно, че тълкуването на акт от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, възражението, изведено от неприложимостта на този акт по делото в главното производство, не засяга допустимостта на преюдициалното запитване, а се отнася до съществото на въпросите (вж. в този смисъл решение от 4 юли 2019 г., Kirschstein, C‑393/17, EU:C:2019:563, т. 28).

22

Следователно първите три въпроса са допустими.

23

С първите си три въпроса, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 1, параграф 3, буква а) от Директива 96/71 трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща предоставянето в рамките на договор, сключен между предприятие, което е установено в държава членка, и предприятие, което е установено в друга държава членка и е договорно обвързано с установен в същата държава членка железопътен оператор, на бордни услуги, услуги по почистване или ресторантьорски услуги за пътниците, извършвани от наети работници на първото предприятие или от работници, предоставени на разположение на първото предприятие от предприятие, което също е установено в първата държава членка, в международни влакове, преминаващи през втората държава членка, ако тези работници извършват значителна част от работата, присъща за посочените услуги, на територията на първата държава членка и ако там започва или приключва изпълнението на служебните им задължения.

24

Най-напред трябва да се припомни, че свободното движение на услуги в областта на транспорта е уредено не с разпоредбата на член 56 ДФЕС, която се отнася най-общо до свободното предоставяне на услуги, а със специалната разпоредба на член 58, параграф 1 ДФЕС, съгласно която „[с]вободното предоставяне на услуги в областта на транспорта се регулира от разпоредбите на дяла, отнасящ се до транспорта“ (решение от 22 декември 2010 г., Yellow Cab Verkehrsbetrieb, C‑338/09, EU:C:2010:814, т. 29 и цитираната съдебна практика), а именно членове 90—100 ДФЕС.

25

Услугите в областта на транспорта обхващат не само всяко физическо действие на придвижване чрез превозно средство на хора или стоки от едно място на друго, но също всяка услуга, която, макар да е само допълваща спрямо такова действие, е неразривно свързана с последното (вж. в този смисъл решение от 15 октомври 2015 г., Grupo Itevelesa и др., C‑168/14, EU:C:2015:685, т. 46 и 47 и становище 2/15 (Споразумение за свободна търговия със Сингапур) от 16 май 2017 г., EU:C:2017:376, т. 61).

26

Услуги като бордните услуги, услугите по почистване или ресторантьорските услуги, предоставяни във влакове, макар да са с допълващ характер спрямо услугата по превоз на пътници с влак, впрочем не са неразривно свързани с последната. Такава услуга по превоз всъщност може да се извърши независимо от посочените допълващи услуги.

27

Следователно такива услуги, които не попадат в обхвата на разпоредбите от дяла на Договора за функционирането на ЕС относно транспорта, се намират в приложното поле на членове 56—62 ДФЕС, посветени на услугите, с изключение на член 58, параграф 1 ДФЕС, и поради това могат като такива да бъдат обхванати от Директива 96/71, която е приета въз основа на член 57, параграф 2 и член 66 ЕО, посветени на услугите.

28

Трябва обаче да се провери дали такива услуги, ако се предоставят при обстоятелства като тези в главното производство, попадат в приложното поле на посочената директива, както то е определено в член 1 от нея.

29

В това отношение съгласно член 1, параграф 3, буква а) от Директива 96/71, който конкретно се отбелязва от запитващата юрисдикция в първите ѝ три въпроса, тази директива се прилага по-специално в хипотеза, при която установено в държава членка предприятие в рамките на транснационално предоставяне на услуги командирова работници на територията на друга държава членка за собствена сметка и под свое ръководство по договор, сключен между командироващото предприятие и страната, за която са предназначени услугите, действаща в тази държава членка, при условие че съществува трудово правоотношение между командироващото предприятие и работника за периода на командироване (решение от 3 април 2008 г., Rüffert, C‑346/06, EU:C:2008:189, т. 19).

30

Съгласно член 2, параграф 1 от посочената директива „командирован работник“ означава работник, който за ограничен период извършва работа на територията на държава членка, която е различна от държавата членка, в която той обичайно работи“.

31

В това отношение с оглед на Директива 96/71 работник не може да се счита за командирован на територията на държава членка, ако извършването на работата му няма достатъчна връзка с тази територия. Това тълкуване произтича от структурата на Директива 96/71, и по-специално от член 3, параграф 2, разглеждан във връзка със съображение 15, където в хипотезата на твърде ограничени престации на територията, на която са изпратени съответните работници, се предвижда, че разпоредбите от тази директива за минималните ставки на заплащане и минималния платен годишен отпуск не се прилагат.

32

Същата логика освен това стои в основата на факултативните дерогации по член 3, параграфи 3 и 4 от Директива 96/71.

33

Работници като разглежданите в главното производство — които извършват значителна част от работата си в държавата членка, в която е установено предприятието, използващо ги за предоставянето на услуги в международни влакове, а именно съвкупността от спадащите към тази работа дейности с изключение на дейността по предоставяне на бордни услуги, извършвана при придвижването на влака, и които започват или приключват изпълнението на служебните си задължения в тази държава членка — впрочем нямат достатъчна връзка с територията на държавата членка или държавите членки, през които тези влакове преминават, за да бъдат считани там за „командировани“ по смисъла на Директива 96/71.

34

В това отношение няма значение, че предоставянето на разглежданите услуги става по договор, сключен между посоченото предприятие и предприятие, което е установено в същата държава членка като тази на железопътния оператор и което на свой ред сключва договор с последния, и че предприятието — доставчик на услуги, използва за това предоставяне не свои собствени наети работници, а работници, предоставени му на разположение от предприятие, установено в същата държава членка като неговата.

35

С оглед на гореизложените съображения на първите три въпроса следва да се отговори, че член 1, параграф 3, буква а) от Директива 96/71 трябва да се тълкува в смисъл, че не обхваща предоставянето в рамките на договор, сключен между предприятие, което е установено в държава членка, и предприятие, което е установено в друга държава членка и е договорно обвързано с установен в същата държава членка железопътен оператор, на бордни услуги, услуги по почистване или ресторантьорски услуги за пътниците, извършвани от наети работници на първото предприятие или от работници, предоставени на разположение на първото предприятие от предприятие, което също е установено в първата държава членка, в международни влакове, преминаващи през втората държава членка, ако тези работници извършват значителна част от работата, присъща за посочените услуги, на територията на първата държава членка и ако там започва или приключва изпълнението на служебните им задължения.

36

С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, задължаваща установено в държава членка предприятие, което използва свои собствени работници или работници, предоставени на разположение от друго установено в същата държава членка предприятие, за предоставянето на бордни услуги, услуги по почистване или ресторантьорски услуги за пътниците в международни влакове, преминаващи през територията на друга държава членка, в рамките на договор, сключен от първото предприятие с предприятие, установено в тази друга държава членка и действащо като подизпълнител на железопътен оператор, който също е установен в посочената друга държава членка, да спазва условията за работа по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 96/71, които са в сила в последната държава членка, и да подава до компетентния ѝ орган в поне едноседмичен срок преди започването на работа от съответните работници декларация относно заетостта на тези работници и да държи на разположение на местата за изпълнение на задачи на територията на същата друга държава членка, от една страна, документите, свързани с регистрацията на работниците в системата за социално осигуряване на първата държава членка, и от друга страна, трудовите договори, доказателствата за изплащането на заплатите и документите за класирането в скалата на заплащане, на официалния език на другата държава членка, като при неизпълнение на това задължение се предвиждат административнонаказателни санкции.

37

В това отношение от точка 35 от настоящото решение следва, че член 1, параграф 3, буква а) от Директива 96/71 трябва да се тълкува в смисъл, че не обхваща услуги като описаните в предходната точка.

38

При това положение и тъй като видно от акта за преюдициално запитване с националната правна уредба, посочена в четвъртия въпрос, конкретно се цели тази директива да бъде транспонирана и да се предвидят поредица от допълващи задължения, предназначени за извършване на контрол за спазването на разпоредбите от нея, по-специално що се отнася до минималното заплащане, на този въпрос вече не следва да се дава отговор.

39

Тъй като за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:

Член 1, параграф 3, буква а) от Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги трябва да се тълкува в смисъл, че не обхваща предоставянето в рамките на договор, сключен между предприятие, което е установено в държава членка, и предприятие, което е установено в друга държава членка и е договорно обвързано с установен в същата държава членка железопътен оператор, на бордни услуги, услуги по почистване или ресторантьорски услуги за пътниците, извършвани от наети работници на първото предприятие или от работници, предоставени на разположение на първото предприятие от предприятие, което също е установено в първата държава членка, в международни влакове, преминаващи през втората държава членка, ако тези работници извършват значителна част от работата, присъща за посочените услуги, на територията на първата държава членка и ако там започва или приключва изпълнението на служебните им задължения.