—

за г‑н Surmačs, лично,

—

за латвийското правителство, от I. Kalniņš и L. Skolmeistare, в качеството на представители,

—

за Европейската комисия, от A. Sauka и K.‑P. Wojcik, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на точка 7 от приложение I към Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити (ОВ L 135, стр. 5; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 2, стр. 163), изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. (ОВ L 68, стр. 3, наричана по-нататък „Директива 94/19“).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Surmačs и Finanšu un kapitāla tirgus komisija (Комисия за финансовите и капиталовите пазари, наричана по-нататък „FKTK“) по повод на отказа на последната да признае на г‑н Surmačs като вложител правото на гарантиране на депозитите по Директива 94/19.

3

Директива 94/19 е отменена с Директива 2014/49/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 април 2014 година относно схемите за гарантиране на депозити (ОВ L 173, стр. 149). Отмяната влиза в сила на 4 юли 2015 г., поради което към случая в главното производство остава приложима Директива 94/19.

4

Първо, шестнадесето и осемнадесето съображение от Директива 94/19 гласят:

„като имат предвид, че в съответствие с целите на Договора, хармоничното развитие на дейностите на кредитните институции в цялата Общност следва да се подпомага чрез премахването на всички ограничения върху правото на установяване и свободата на предоставяне на услуги, като същевременно се повишава стабилността на банковата система и защитата на вложителите;

[…]

като имат предвид, че от една страна, минималното гаранционно ниво, предписано в настоящата директива, не трябва да оставя твърде голяма част от депозитите без защита, в интерес както на защитата на потребителите, така и на стабилността на финансовата система; като имат предвид, че от друга страна, не би било уместно да се налага в цялата Общност ниво на защита, което в определени случаи би могло да насърчи неразумното управление на кредитни институции; като имат предвид, че трябва да се вземат предвид разходите за финансиране на схемите; като имат предвид, че изглежда разумно да се определи хармонизираното минимално ниво на гаранция на 20000 [EUR]; като имат предвид, че може да се окажат необходими ограничени преходни договорености, за да се даде възможност на схемите да се съобразят с тази цифра;

[…]

като имат предвид, че държава членка трябва да е в състояние да изключва определени категории специално изброени депозити или вложители, ако не смята[,] че те се нуждаят от специална защита, от гаранциите, предлагани от схемите за гарантиране на депозити;

[…]“.

5

Съгласно член 3, параграф 1, първа алинея от Директива 94/19:

„Всяка държава членка осигурява в рамките на нейната територия да бъдат въведени и официално признати една или повече схеми за гарантиране на депозити. […]“.

6

Член 7, параграфи 1 и 2 от Директивата гласи:

„1.   Държавите членки осигуряват гарантиран размер на съвкупните депозити на всеки вложител не по-малък от 50000 EUR, в случай че депозитите са неналични.

[…]

2.   Държавите членки могат да предвидят определени вложители или депозити да бъдат изключени от гаранция или да бъдат гарантирани на по-ниско ниво. Тези изключения са изброени в приложение I“.

7

В приложение I към Директивата са изброени изключенията по член 7, параграф 2. Сред депозитите, които съответно могат да бъдат изключени от режима на гарантиране, в точка 7 от приложението са упоменати депозитите на „директори, ръководители, лично отговорни членове на кредитна институция, притежатели на най-малко 5 % от капитала на кредитната институция, лица отговорни за провеждането на предвидените от закона одити на счетоводните документи на кредитната институция и вложители с подобен статус в други дружества от същата група“.

8

Точка 8 от приложение I към Директива 94/19 също така предвижда, че от режима на гарантиране могат да бъдат изключени „[д]епозити на близки роднини и трети лица, действащи от името на вложителите, посочени в точка 7“.

9

Директива 94/19 е транспонирана в латвийското право със Закона за гарантиране на депозитите (Noguldījumu garantiju likums). Фондът за гарантиране на депозитите се финансира от вноските на субектите, упоменати в член 7 от Закона. По силата на член 1, параграф 7 от този закон гаранционният фонд се управлява от FKTK.

10

Член 17, параграф 4 от Закона предвижда, че фондът не е длъжен да гарантира плащането на компенсация за „депозити, открити от акционери с квалифицирано участие в капитала на финансовата институция, от председателя и членовете на надзорния и на управителния съвет, от директора на службата за вътрешен одит, от одитора на дружеството, както и от други служители на финансовата институция, които осъществяват планирането, управлението и контрола на дейността ѝ и отговарят за това“.

11

На 21 ноември 2011 г. FKTK приема Решение № 278 за прекратяване на дейността на дружеството Latvijas Krājbanka (наричано по-нататък „банката“) по предоставяне на финансови услуги. Към тази дата г‑н Surmačs заема в банката длъжността заместник-председател по въпросите на международното и финансовото право. Видно от акта за преюдициално запитване, г‑н Surmačs е бил пряко подчинен на председателя на управителния съвет и сам е бил член на този орган, преди да стане заместник-председател, длъжността, която е заемал към датата на решението на FKTK.

12

С решение от 5 януари 2012 г. FKTK констатира, че поради заеманата в банката длъжност г‑н Surmačs не може да се разглежда като гарантиран вложител по смисъла на Закона за гарантиране на депозитите. Решението е взето на основание член 17, параграф 4 от този закон, съгласно който не се гарантират депозитите на служители на финансовата институция, отговарящи за планирането, управлението и контрола върху дейността ѝ.

13

Г‑н Surmačs, който смята, че решението на FKTK е неправилно, тъй като заеманата от него длъжност в банката всъщност е била почетна и не му е осигурявала никакви правомощия за вземане на решения, обжалва това решение пред Administratīvā apgabaltiesa (Регионален административен съд), който обаче отхвърля жалбата му с решение от 24 април 2013 г.

14

Г‑н Surmačs подава касационна жалба срещу решението на Administratīvā apgabaltiesa пред запитващата юрисдикция, като по същество твърди, че ако се преценят конкретно задълженията, правата и отговорностите, свързани с длъжността заместник-председател, би се установило, че не е имал власт нито да взема обвързващи решения, нито да влияе на дейността на банката. Освен това г‑н Surmačs смята, че Administratīvā apgabaltiesa е приложил Закона за гарантиране на депозитите, без да вземе предвид член 7, параграф 2 от Директива 94/19 и точка 7 от приложение I към нея.

15

Пред запитващата юрисдикция FKTK поддържа, че функцията, изпълнявана от г‑н Surmačs в банката към момента на издаване на решението, упоменато в точка 11 от настоящото решение, попада в обхвата на изключението по член 17, параграф 4 от Закона за гарантиране на депозитите и че г‑н Surmačs трябва да се разглежда като „ръководител“ по смисъла на точка 7 от приложение I към Директива 94/19. Освен това според FKTK за целите на прилагането на изключението от режима на гарантиране трябва да се имат предвид не само формално предоставените на г‑н Surmačs правомощия, но и влиянието, което е можел неформално да упражнява върху дейността на банката.

16

При тези условия Augstākā tiesa (Върховният съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

17

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали изключените депозити по точка 7 от приложение I към Директива 94/19 са изчерпателно изброени в тази разпоредба, така че държавите членки не могат да предвиждат в националното право други категории вложители, за които да се прилага изключението от режима на гарантиране на депозитите.

18

Най-напред следва да се отбележи, че осемнадесето съображение от Директива 94/19 гласи, че определени категории депозити или вложители могат да бъдат изключени от гаранционната схема. Съгласно текста на това съображение тези депозити или вложители трябва да са специално изброени.

19

В това отношение член 7, параграф 2 от Директива 94/19 овластява държавите членки да изключват от режима на гарантиране или да гарантират на по-ниско ниво определени категории вложители или определени видове депозити и уточнява, че тези изключения са изброени в приложение I към Директивата. От текста на тази разпоредба обаче изобщо не следва, че изброяването е примерно, нито че държавите членки могат да разширяват категориите депозити и вложители, предвидени в приложение I.

20

По-нататък следва да се напомни, че на стр. 18 от изложението на мотивите към предложението от 4 юни 1992 г. (COM(92) 188 окончателен, ОВ C 163, стр. 6), въз основа на което е приета Директива 94/19, Комисията ясно посочва, че изброяването на предвидените в приложение I изключения от гаранционната схема „е изчерпателно и държавите членки ще могат да изключват от режима на гарантиране само институциите и лицата, които са упоменати там“, а всяко друго изключение е в противоречие с Директивата.

21

Накрая, първо съображение от Директива 94/19 сочи, че тя има двояка цел — да се осигури гаранционна защита на спестителите в случай на неналичност на депозитите, поверени на кредитните институции, и да се повиши стабилността на банковата система.

22

За тази цел член 3, параграф 1 от Директивата задължава държавите членки да се погрижат за въвеждането на тяхна територия на една или повече схеми за гарантиране на депозитите. По силата на член 7, параграф 1 от Директивата тези схеми трябва да осигуряват на всеки вложител минимално гаранционно покритие от 50000 EUR.

23

В отклонение от това правило член 7, параграф 2 от Директива 94/19 и приложение I към нея овластяват държавите членки да изключат някои депозити или вложители от режима на гарантиране.

24

След като представляват изключение от общото правило по член 3 от Директива 94/19, категориите, предвидени в приложение I към нея, трябва да бъдат тълкувани стриктно (вж. по аналогия решение Fastweb, C‑19/13, EU:C:2014:2194, т. 40).

25

Въпреки това, както отбелязва генералният адвокат в точка 35 от заключението си, категориите, посочени в точка 7 от приложение I към Директива 94/19, за да се определи кои депозити или вложители са изключени от режима на гарантиране, трябва да се дефинират от функционална гледна точка. Следователно изключението от режима на гарантиране на депозитите се прилага по отношение на лицата, изпълняващи функции, за които съобразно националното право и търговската практика в държавата членка може да се приеме, че независимо от самото им наименование попадат в обхвата на понятията, използвани в точка 7 от приложение I, което запитващата юрисдикция следва да прецени.

26

По изложените по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че изключените депозити по точка 7 от приложение I към Директива 94/19 са изчерпателно изброени в тази разпоредба, така че държавите членки не могат да предвиждат в националното право други категории вложители, които предвид изпълняваните функции не са визирани от изброените в тази точка понятия, с цел да прилагат спрямо тях изключението от режима на гарантиране на депозитите.

27

С втория и третия въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали точка 7 от приложение I към Директива 94/19 трябва да се тълкува в смисъл, че държавите членки могат да изключат някои лица от режима на гарантиране по тази директива като ръководители или като лица от някоя от останалите категории по точка 7, поради това че изпълняват в съответната кредитна институция функция като изпълняваната от жалбоподателя в главното производство.

28

В това отношение съгласно постоянната практика на Съда при тълкуването на разпоредба на правото на Съюза трябва да се взема предвид не само нейният текст, но и контекстът ѝ и целите на правната уредба, от която тя е част (решение Rosselle, C‑65/14, EU:C:2015:339, т. 43 и цитираната съдебна практика). Генезисът на съответната разпоредба на правото на Съюза също може да даде релевантни насоки за тълкуването ѝ (решение Inuit Tapiriit Kanatami и др./Парламент и Съвет, C‑583/11 P, EU:C:2013:625, т. 50).

29

Най-напред следва да се отбележи, че езиковата формулировка на разглежданата разпоредба сама по себе си не позволява да се даде отговор на въпросите на запитващата юрисдикция. Всъщност в точка 7 от приложение I към Директива 94/19 просто са изброени категориите вложители, които може да бъдат изключени от режима на гарантиране, но не са дадени допълнителни пояснения относно причините, които обосновават изключването им, или относно ролята и функциите, които би следвало да изпълняват тези вложители, за да се прилага за тях изключението, предвидено в тази разпоредба. Подобни пояснения не се откриват и в останалите разпоредби на Директива 94/19.

30

Що се отнася по-нататък до целите на Директива 94/19, следва да се припомни, че видно от първо съображение от Директивата, тази уредба цели в частност да защити спестителите в правоотношенията им с кредитните институции. Всъщност, тъй като в повечето случаи не разполагат с необходимата информация или необходимите знания, за да оценят реалното финансово състояние на кредитната институция, с която имат отношения, спестителите не могат да преценят рисковете от неплатежоспособност на тези институции.

31

Във връзка с това осемнадесето съображение от Директива 94/19 предвижда, че държавите членки могат да изключат от режима на гарантиране само вложителите, които „не […] се нуждаят от специална защита“.

32

Накрая, що се отнася до генезиса на Директива 94/19, следва да се напомни, че на стр. 2 от изложението на мотивите към предложението на Комисията (COM(92) 188 окончателен) се казва, че Директивата цели да защити вложителите, „които разполагат с твърде малки финансови познания, за да различат стабилните от не толкова стабилните кредитни институции“, а на стр. 18 от това изложение се посочва, че някои от вложителите, упоменати в приложение I, могат да бъдат изключени от режима на гарантиране, тъй като „трудно може да се приеме, че заслужават защита поради липса на знания или поради уязвимост в икономически план“. С това очевидно се визират лицата, упоменати в точка 7 от приложение I към Директива 94/19.

33

От тези съображения следва, че факултативното изключване на вложителите, изброени в тази точка от приложение I към Директива 94/19, се основава на разбирането, че тези лица по принцип притежават знания и информация за кредитната институция, на която поверяват депозитите си, на равнище, което е недостъпно за повечето вложители. Ето защо следва да се приеме, че лицата от категориите, изброени в точка 7 от приложение I към Директива 94/19, могат на основание на тази разпоредба да бъдат изключени от режима на гарантиране, доколкото поради функцията, които изпълняват в кредитната институция, или поради отношенията им с нея разполагат със знания и информация на равнище, което им позволява да разберат и преценят какво е реалното финансово състояние на тази институция и какви са рисковете, свързани с дейността ѝ.

34

Тази констатация намира потвърждение в анализа на някои други изключения, предвидени в приложение I към Директива 94/19. Например една от причините, които обосновават факултативното изключване на „близки роднини“ и на „трети лица, действащи от името на вложителите, посочени в точка 7“, се корени в обстоятелството, че тези субекти могат да разполагат със същата информация, с която разполагат изброените в точка 7 лица.

35

Що се отнася до преценката на положение като това, в което се намира жалбоподателят в главното производство, от гледна точка на тези съображения, от акта за преюдициално запитване личи, че единствената категория лица по точка 7 от приложение I към Директива 94/19, към която той би могъл да спада, е категорията на „ръководителите“.

36

При тези условия следва да се констатира, че лице в положението на г‑н Surmačs би могло да бъде изключено от режима на гарантиране по Директива 94/19, ако поради изпълняваните функции като ръководител на кредитна институция е можело да разполага с информация и знания на равнище, което му позволява да разбере и прецени какво е реалното финансово състояние на тази институция и какви са рисковете, свързани с дейността ѝ.

37

Запитващата юрисдикция следва да провери дали при обстоятелствата по спора в главното производство заинтересованото лице е притежавало информацията и знанията, упоменати в точка 33, и дали се е намирало в положението, описано в точки 35 и 36 от настоящото решение. За тази цел запитващата юрисдикция ще трябва да вземе предвид всички релевантни обстоятелства по делото в главното производство, и в частност длъжностната характеристика на г‑н Surmačs, работата, която действително е извършвал, и правните и фактическите отношения между него и управителния съвет на банката. В този контекст въпросът дали г‑н Surmačs е отговарял за цялата дейност на банката, или само за конкретна част от дейността ѝ, е само един от факторите, които трябва да се вземат предвид при упоменатата проверка.

38

По тези съображения на втория и третия въпрос следва да се отговори, че точка 7 от приложение I към Директива 94/19 трябва да се тълкува в смисъл, че държавите членки могат да изключват от режима на гарантиране по тази директива, като ръководители, лицата, които поради изпълняваната функция в кредитната институция и независимо от наименованието на тази функция разполагат с информация и знания на равнище, което им позволява да преценят какво е реалното финансово състояние на кредитната институция и какви са рисковете, свързани с дейността ѝ.

39

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши: