—

за О. Costea, от самия него,

—

за SC Volksbank România SA, от F. Marinău, адвокат,

—

за румънското правителство, от R.‑H. Radu, R. I. Haţieganu и A. Buzoianu, в качеството на представители,

—

за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от M. Santoro, avvocato dello Stato,

—

за нидерландското правителство, от M. Bulterman и M. Noort, в качеството на представители,

—

за Европейската комисия, от L. Nicolae и M. van Beek, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 2, буква б) от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).

2

Запитването е отправено в рамките спор между г‑н Costea и SC Volksbank România SA (наричана по-нататък „Volksbank“) относно искане за установяване на неравноправния характер на клауза от договор за кредит.

3

Пето, девето и десето съображение от Директива 93/13 гласят:

„като има предвид, че, най-общо казано, потребителите не познават законовите разпоредби, различни от тези в страната им, които уреждат договорите за продажба на стоки и предоставянето на услуги в държавите членки; като има предвид, че непознаването им може да възпира потребителите от извършване на неопосредени сделки за покупки на стоки или услуги в друга държава членка;

[…]

като има предвид, че […] лицата, придобиващи стоки и ползващи услуги следва да са защитени от злоупотреба с положение от страна на продавача или предоставящото услуги лице, по-специално срещу едностранно установени договори с общи условия и неравноправно изключване на основни права от договори;

като има предвид, че по-ефективна защита на потребителите може да се осъществи чрез приемане на еднакви правила относно неравноправните клаузи; като има предвид, че тези правила следва да се прилагат за всички договори, сключени между продавач [или доставчик] и потребител[…]“.

4

Съгласно член 1, параграф 1 от посочената директива:

„Настоящата директива има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител“.

5

Член 2 от споменатата директива гласи:

„По смисъла на настоящата директива:

[…]

6

Член 6, параграф 1 от същата директива гласи:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

7

Член 2, параграфи 1 и 2 от Закон № 193/2000 относно неравноправните клаузи в договорите между търговците и потребителите в редакцията, която е в сила към момента на сключването на разглеждания в главното производство договор за кредит, предвижда:

„1   „потребител“ означава всяко физическо лице или група физически лица, обединени в сдружения, които, въз основа на договор, попадащ в обхвата на този закон, действат за цели, които са извън рамките на тяхната търговска, промишлена или производствена, занаятчийска дейност или свободна практика.

2   „търговец“ означава всяко физическо или юридическо лице, което въз основа на договор, попадащ в обхвата на този закон, действа в рамките на своята търговска, промишлена, производствена дейност или занаятчийска дейност или свободна практика, както и всяко лице, което участва за същата цел от негово име и за негова сметка“.

8

Г‑н Costea е адвокат, който работи по-специално по дела в областта на търговското право. На 4 април 2008 г. той сключва с Volksbank договор за кредит. Кредитът е обезпечен с ипотека върху недвижим имот, собственост на адвокатската кантора на г‑н Costea „Ovidiu Costea“. Този договор за кредит е подписан от г‑н Costea, от една страна, като кредитополучател, и от друга страна, като представител на собствената си адвокатска кантора предвид качеството ѝ на гарант по ипотеката. На същата дата с отделен нотариален акт е сключен договор за ипотека между Volksbank и адвокатската кантора, представлявана от г‑н Costea.

9

На 24 май 2013 г. г‑н Costea предявява пред Judecătoria Oradea (първоинстанционен съд, Орадеа) иск, от една страна, за установяване на неравноправния характер на договорната клауза относно комисионата за риск, и от друга страна, за отмяна на тази клауза и за връщане на събраните на това основание от Volksbank суми.

10

При тези условия Judecătoria Oradea решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Следва ли член 2, буква б) от Директива 93/13 да се тълкува по отношение на понятието „потребител“ в смисъл, че включва, или обратно, че изключва от това определение физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, без да уточнява предназначението на кредита, когато в същия договор е записано, че гарант по ипотеката е адвокатската кантора на съответното физическо лице?“.

11

Запитващата юрисдикция констатира в акта за преюдициално запитване, че разглежданият в главното производство договор за кредит не посочва целта, за която се предоставя кредитът.

12

Румънското правителство и Европейската комисия обаче отбелязват, че в частта относно предмета на договора се уточнява, че кредитът се предоставя за „покриване на лични текущи разходи“ на г‑н Costea.

13

При все това съгласно постоянната практика на Съда в рамките на производството по член 267 ДФЕС, основаващо се на ясно разделение на функциите между националните юрисдикции и Съда, последният е оправомощен да се произнася по тълкуването или валидността на дадена разпоредба на Съюза единствено с оглед на фактите, които са му посочени от националната юрисдикция. Що се отнася по-специално до твърдените празноти и фактически грешки, съдържащи се в акта за преюдициално запитване, е достатъчно да се напомни, че не Съдът, а националната юрисдикция трябва да установи фактите, които са в основата на спора, и да определи последиците им за решението, което следва да постанови (вж. решение Traum, C‑492/13, EU:C:2014:2267, т. 19 и цитираната съдебна практика).

14

С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 2, буква б) от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, в който не се уточнява предназначението на кредита, може да се счита за „потребител“ по смисъла на тази разпоредба. Освен това запитващата юрисдикция иска от Съда да установи какво значение има в това отношение обстоятелството, че породеното от договора задължение е обезпечено с ипотека, учредена със сключен от същото лице в качеството му на представител на собствената си адвокатска кантора договор върху притежаван от тази кантора и предназначен за упражняване на професионалната му дейност недвижим имот.

15

В това отношение следва да се отбележи, че съгласно десето съображение от Директива 93/13 еднаквите правила относно неравноправните клаузи следва да се прилагат за всички договори, сключени между „потребител“ и „продавач [или доставчик]“, като дефинициите за тези понятия се съдържат в член 2, букви б) и в) от тази директива.

16

Съгласно тези дефиниции „потребител“ означава всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на споменатата директива, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. „Продавач или доставчик“ пък означава всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на Директива 93/13, участва поради интереси, които са свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст.

17

Директивата следователно дефинира договорите, към които се прилага, като се позовава на качеството на страните по договора — в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност (решения Asbeek Brusse и de Man Garabito, C‑488/11, EU:C:2013:341, т. 30 и Šiba, C‑537/13, EU:C:2015:14, т. 21).

18

Този критерий съответства на идеята, върху която се основава въведената с Директивата система на защита, а именно че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им (решения Asbeek Brusse и de Man Garabito, C‑488/11, EU:C:2013:341, т. 31 и Šiba, C‑537/13, EU:C:2015:14, т. 22).

19

При такова положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (решение Sánchez Morcillo и Abril García. C‑169/14, EU:C:2014:2099, т. 23 и цитираната съдебна практика).

20

Същевременно следва да се напомни, че едно и също лице може да действа по някои сделки като потребител, а по други сделки като продавач или доставчик.

21

Както посочва в точки 28—33 от заключението си генералният адвокат, понятието „потребител“ по смисъла на член 2, буква б) от Директива 93/13 е обективно и не зависи от познанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага.

22

Когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попада в приложното поле на посочената директива, националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства по делото, и по-специално с оглед на клаузите по договора, да провери дали кредитополучателят може да бъде квалифициран като „потребител“ по смисъла на същата директива (вж. по аналогия решение Faber, C‑497/13, EU:C:2015:357, т. 48).

23

За тази цел националният съд трябва да вземе предвид всички обстоятелства по делото, и в частност естеството на представляващата предмет на разглеждания договор стока или услуга, за да установи целта на придобиването или съответно на получаването ѝ.

24

По отношение на изпълнението на договори за предоставяне на правни услуги Съдът е приел, че между „клиентите-потребители“ и адвокатите съществува неравенство, което по-специално се дължи на асиметрията между информираността на страните по тези договори (вж. решение Šiba, C‑537/13, EU:C:2015:14, т. 23 и 24).

25

Посоченото съображение обаче не може да изключи възможността адвокат, който извършва действия поради интереси, които са извън рамките на професионалната му дейност, да бъде квалифициран като „потребител“ по смисъла на член 2, буква б) от споменатата директива (вж. по аналогия решение Di Pinto, C‑361/89, EU:C:1991:118, т. 15).

26

Всъщност, когато поради интереси извън рамките на професионалната си дейност адвокат сключи с физическо или юридическо лице договор, който няма отношение към дейността на кантората му и не е свързан с упражняването на адвокатската му професия, спрямо това лице адвокатът е в споменатото в точка 18 от настоящото решение положение на по-слаба страна.

27

Ето защо притежаваната от адвокатите висока степен на техническа компетентност (вж. решение Šiba, C‑537/13, EU:C:2015:14, т. 23) не означава, че те не могат да бъдат по-слаба страна спрямо продавач или доставчик. Всъщност, както беше напомнено в точка 18 от настоящото решение, положението на по-слаба страна спрямо продавач или доставчик, което въведената с Директива 93/13 система на защита цели да поправи, се отнася както до степента на информираност на потребителя, така и до възможностите му да преговаря по условия, които са предварително установени от продавача или доставчика и върху съдържанието на които не може да повлияе.

28

По отношение на обстоятелството, че изпълнението на породеното от разглеждания договор задължение е обезпечено с ипотека, учредена със сключен от адвокат в качеството му на представител на собствената си адвокатска кантора договор върху притежаван от тази кантора и предназначен за упражняване на професионалната му дейност недвижим имот, следва да се констатира, както по същество приема и генералният адвокат в точки 52—54 от заключението си, че то е ирелевантно за посочената в точки 22 и 23 от настоящото решение преценка.

29

Всъщност главното производство се отнася до определяне на качеството на потребител или на продавач или доставчик на лицето, сключило главния договор, т.е. договора за кредит, а не на лицето, сключило акцесорния договор, т.е. договора за ипотека за обезпечаване на изпълнението на породеното от главния договор задължение. В такъв случай следователно квалифицирането на адвоката като потребител или като продавач или доставчик по договора за ипотека не може да е определящо за качеството му по главния договор за кредит.

30

С оглед на всички изложени съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 2, буква б) от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, в който не се уточнява предназначението на кредита, може да се счита за „потребител“ по смисъла на тази разпоредба, ако договорът не е свързан с професионалната дейност на този адвокат. В това отношение не е от значение обстоятелството, че породеното от същия договор задължение е обезпечено с ипотека, учредена със сключен от това лице в качеството му на представител на собствената си адвокатска кантора договор върху притежаван от тази кантора и предназначен за упражняване на професионалната му дейност недвижим имот.

31

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:

Член 2, буква б) от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, в който не се уточнява предназначението на кредита, може да се счита за „потребител“ по смисъла на тази разпоредба, ако договорът не е свързан с професионалната му дейност. В това отношение не е от значение обстоятелството, че породеното от същия договор задължение е обезпечено с ипотека, учредена със сключен от това лице в качеството му на представител на собствената си адвокатска кантора договор върху притежаван от тази кантора и предназначен за упражняване на професионалната му дейност недвижим имот.